Времеубежище

34

ПЪТЕВОДИТЕЛ ЗА КРАЙ

Никога преди не сме подозирали, че загубата на памет може да е смъртоносна. Или поне аз не съм подозирал. Винаги съм го приемал по-скоро като метафора. Човек изведнъж си дава сметка колко много памет носи в тялото си, волна и неволна, на всички нива. Начинът, по който клетките се възпроизвеждат, също е памет. Някаква телесна, клетъчна, тъканна памет.

Какво се случва, когато паметта започва да се оттегля? Първо забравяш отделни думи, после лица, стаи, търсиш тоалетната в собствения си дом. Забравяш заученото в този живот, то не е много и скоро ще се изчерпи. И тогава, в тъмната фаза, както я наричаше Гаустин, ще дойде забравата на онова, което се е трупало отпреди теб, онова, което тялото е знаело по природа, без да подозира. Ето кое ще се окаже смъртоносно.

Накрая умът ще забрави как се говори, устата ще забрави как се дъвче, гърлото ще забрави как се преглъща.

Краката забравят да ходят, как ставаше, по дяволите… Някой е помнел вместо нас как се вдига единият крак, свива се в коляното, прави полудъга и се поставя пред другия крак, после се вдига този, който е останал отзад, нова полудъга, поставяш пред другия. Първо петата, после цялото стъпало и накрая пръстите. И пак вдигаш другия крак, който сега е изостанал назад, свиваш в коляното…

Някой гаси електричеството в стаите на собственото ти тяло.

Последната фаза на болестта не беше съвсем в обсега на нашите клиники, но хора умираха и тук. Повечето отиваха в хосписи, изкарваха още малко време на животоподдържащи системи, въпреки знаците, че тялото вече отказва да поддържа живот. Самоубива се на части, орган по орган, клетка по клетка. И на телата им писва, уморяват се, искат покой.

Само на няколко места в света това желание на тялото може да бъде чуто. Освен за живите, Швейцария е и раят за умиращите. Няколко години подред Цюрих е неизменно вторият най-добър град за живеене в света. Вероятно е първият най-добър за умиране, цяло чудо е, че не се правят такива класации, поне не официално. Най-добри градове за умиране. Разбира се, най-добри за онези, които могат да си го позволят. Умирането доста е поскъпнало. А била ли е някога смъртта безплатна? Може би с хапчета е малко по-скъпо, с пистолет е по-трудно, докато се добереш до него, но има къде по-прости и съвършено безплатни начини – удавяне, хвърляне от високо, въже. Една позната казваше, иде ми да скоча от покрива, но като знам как ще ми се разроши косата, докато падам, и после кой знае полата как ще се смачка, петна и всичко, досрамява ме и се отказвам. Все пак човек го снимат в такива случаи, нали, хората гледат…

Ето знаците на здравото тяло, то се срамува, предвижда, мисли за бъдещето, дори и след смъртта си, суетно е. Истински желаещото смърт тяло вече не изпитва суета.

С две думи, ако можеш да се самообслужиш, минаваш гратис. Но какво става, когато вече нямаш сили да се самоубиеш, и не просто сили, а нямаш вече и памет как се прави това. Как се напуска този живот, по дяволите, къде сте скрили вратата? Никога не си имал опит от първа ръка, или най-много един-два, но все неуспешни. (Всъщност тъкмо неуспешният опит за самоубийство е истинската трагедия, успешният е само процедура.)

Как, по дяволите, се самоубиваше човек, чуди се угасващият мозък, как беше в книгите. Имаше там нещо с гърлото, нещо с гърлото ставаше, въздухът, спира въздухът или водата влиза и те пълни като бутилка… или острото реже, май имаше въже, но какво да правя с това въже…

Тогава идва асистираното самоубийство. Какъв израз само. Положението е толкова зле, че не можеш нищо без асистент, дори да умреш.

И в тази безнадеждна ситуация се появява услугата. Ако си в състояние да си я поръчаш и покриеш сам, си щастливец. Ако не, вкарваш в разход и размишление най-близките си. Въпросът е как те, плащайки за твоето убийство, да не се чувстват убийци. О, човешката цивилизация е твърде напреднала, когато трябва да се оправдае едно убийство. Никога не я подценявайте за това. Винаги ще измисли една хубава дума. Ев-та-на-зия. Звучи като древногръцка богиня. Богинята на добрата, красивата смърт, представям си я с тънка спринцовка в ръка наместо жезъл. „Евтаназията е смърт, причинена за доброто на човека, комуто е причинена.“ Ето я неловкостта на езика, който трябва да оправдае акта и се гърчи, усуква, захапвайки опашката си накрая. Убивам те за твое добро, ще видиш (няма как), че ще ти стане по-добре и болките ще отминат.

Предполагам, че в тази страна практиката никога не е спирала от Втората световна насам. Евтаназията й отива. Нелегална в началото, после полулегална. Всички са си затваряли очите, както толкова други пъти, и са давали шанс на частните клиники да поемат запътилите се към смъртта хора от Европа. От едната част на Европа, нека сме точни. На тези от другата част, от моята част, и това е отказано. То упойки нямаше, къде ти евтаназия. Смъртта при комунизма не ти е някаква глезотия в копринени чаршафи. Освен това никой няма да ти даде паспорт и виза да напуснеш държавата с еднопосочен билет, без гаранция, че ще се върнеш. Отиваш, умираш и автоматически ставаш невъзвращенец, поради което те осъждат на смърт. Задочно и посмъртно.

Швейцария като евтаназия. Switzerland as eutanasiland. Ако търсите добра дестинация за умиране, можем да ви помогнем. Странно е, че този бизнес на смъртта не е влязъл официално в гидовете, в туристическите наръчници. Всички пътеводители са направени с илюзията, че човек е жив и пътуващ. Това е изнесеното пред скоби. Смъртта не съществува в пътеводителите на света. Какъв пропуск!

А когато наближи човек да отпътува? Когато е пътник вече в другия смисъл на думата? Защо още се бавят с издаването на пътеводители за такива пътници? А може би вече има, кой знае.

Sterbetourismus. Почти съм сигурен, че думата е измислена първо за Швейцария. Данните сочат около 1000 чужденци на година, предимно немци, но и доста англичани. И не само неизлечимите. Възрастни двойки, които са решили предварително да си отидат заедно, ако един от тях е терминално болен. Представям си ги как идват, благи и неловки, хванати за ръце. Така, хванати за ръце, да минат през цялата процедура. Не искат да се изгубят из необятните елисейски полета. Не могат да си уговорят час и място за среща.

Цената. Каква е цената все пак. Преравям сайтовете. Около 7000 франка за подготовката. С погребението и всички формалности – 10 000 франка. Със сигурност, ако наемеш убиец, ще е по-скъпо, и то без комфорта.

Може би двойките ползват някакво намаление. Но и 7000 франка не е чак толкова много за страна като тази. Значи печелят от оборота. Като се има предвид колко е поскъпнало всичко… Явно цената на живота пада, докато всичко останало се вдига. Макар че в човешката история смъртта никога не е държала високи цени, а в ХХ век беше безбожно евтина. Да, да, сигурно залагат на оборота.

От друга страна пък кое да му е скъпото, 15 грама пентобарбитал на прах. Можеш да си го вземеш в Мексико от всеки ветеринар, като кажеш, че ще евтаназираш престарялото си куче.

Изучавам внимателно сайта на една от тези организации. Организацията се води нонпрофит, сайтът е доста семпъл, в зелено. Никога не съм си представял зеленото като цвят на смъртта. Логото отгоре To live with dignity, to die with dignity (Да живееш с достойнство, да умреш с достойнство) по-скоро отпраща към орден на самураи, което не е лишено от смисъл. Семпла снимка на целия екип, навяваща тънък ужас – всички широко усмихнати, хубави бели зъби и разтворени ръце. Колко души бяха? Дванайсет, като апостолите, дали са го търсили нарочно, едва ли. През 2005-а един от тях обаче се оказва Юда и изнася вътрешна информация, нарича организацията „добре платена машина за смърт“.

Няма никаква обратна връзка, в този смисъл няма и рекламации.

This process is absolutely risk-free and painless (Процесът не крие рискове и е абсолютно безболезнен), така пише в медицинската брошура, която ми дават. А не е ли опасен за живота? Какво искат да кажат, по дяволите, че не получаваш стомашни усложнения, констипация, пристрастяване, падане на кръвното?

Има и намаление през летните месеци. Явно хората предпочитат да умират най-вече през зимата. Дали намаленията карат повече хора да се решат? Като за последно човек все пак няма защо да се стиска толкова, може да си позволи известен лукс. Предполагам, че посредниците и дискретните мениджъри на смъртта (сигурно има такива, прикрити като туристически агенции) се възползват от това. Дълга черна лимузина, за да има място за носилката, ако сте на легло, която ви отвежда по пътищата на Европа. Ако пациентът желае и е в състояние, спираме за нощувка в Австрия, после следобед на Цюрихското езеро. На връщане лимузината се превръща в катафалка и отнася урната директно, без спирки по обратния път.

Sterbetourismus е за хора с възможности, бедните не ползват евтаназия.

След цялата касапница на Втората световна и индустрията на смъртта в лагерите Европа може много по-трудно да си позволи предлагането на добра смърт. Така неутралитетът превръща по неизбежност Швейцария в деликатен монополист. Както би казал Гаустин, каквото и да хванеш в Европа днес, то винаги ще те заведе до Втората световна. След 1939-а нищо вече нямаше да е същото.

Отидох да видя сградата, където се извършва ритуалът или процедурата, беше съвсем невзрачна. По-скоро приличаше на голяма двуетажна барака с пластмасово външно покритие. Обстановката вътре също е скромна, ако съдя по снимките на сайта. Легло, шкафче, картина на стената и два стола. Част от прозорците гледат към езерото.

Гледах да чета всичко хладно и технологически, за да не мисля за другото. Странно, че през цялото време си представях себе си, а не баща си. Технологията беше ясна, но как все пак се справяш с чувството за вина. Баща ми, сякаш усетил това, деликатно ми помогна. Както цял живот родителите се жертват ненатрапчиво за децата си. Отиде си сам. Стоях последните часове при него, държах ръката му, чудех се какво би искал да усети отново с последните клетки памет, ако можеше. Запалих една цигара „Стюардеса“, от склада на 70-те, източните запаси. Баща ми беше най-красиво пушещият човек, когото познавах. Опитвах се да му подражавам, когато тайно палех първите си цигари. Дръпнах сега от стюардесата вместо него, забелязах как ноздрите му леко потрепнаха и клепачите регистрираха промяната. После утихна.

Отиде си последният човек, който ме помнеше като дете, казах си. И едва тогава се разревах, като дете.