Времеубежище

2

Всички щастливи държави си приличат, всяка нещастна държава е нещастна посвоему, както е писано. В семейството на Европа всичко се обърка…

И действително, всичко в къщата на континента се обърна с главата надолу, и всеки от членовете на това, което доскоро наричаха европейско семейство, беше нещастен по свой собствен, локален и уникален начин. Впрочем самата дума „уникален“ се умножи в тези години като витлеемските мухи или мароканските скакалци, та затъмни всяка останала словесна твар. Всичко беше „уникално“. Най-вече нещастието. Никоя нация не искаше да се откаже от нещастието си. То беше суровина, готов материал за всичко, оправдание, алиби, основание за претенции…

Как да се разделиш с нещастието, когато някои народи имат само това богатство, само нефтът на тъгата е техният неизчерпаем ресурс. И знаеха, че колкото повече копаеш в него, толкова повече избива. Никога несвършващите залежи на националното нещастие.

Голямата илюзия и самоизмама е, че народите и отечествата търсят щастие. Щастието, освен невъзможно, е и непоносимо. Какво ще правиш с летливата му материя, този призрак лек, сапунен мехур, който ще се пръсне пред носа ти, оставяйки малко лютива пяна в очите.

Щастие ли? Щастието е нетрайно като мляко на слънце, като муха зиме и минзухар в ранна пролет. Гърбът му е крехък като на водно конче. Не е кобила да го яхнеш и да препускаш надалеч. Не е крайъгълен камък, на който да построиш църквата и държавата си. Щастието не влиза в учебниците по история (там влизат битките, погромите, предателствата и кървавото убийство на някой ерцхерцог), нито в хрониките и летописите влиза то. Щастието е само за букварите и разговорниците по чужд език, и то за начинаещи. Може би защото е най-лесно граматически, винаги е в сегашно време. Само там всички са щастливи, слънцето грее, цветята ухаят, отиваме на море, връщаме се от екскурзия, извинете, къде има хубав ресторант наблизо…

От щастието не коват мечове, материалът е крехък, чуплив. Нито големи романи стават от него, нито песни и епос. Няма там три синджира роби, обсадени Трои, предателства, нито кървящия на хълма Ролан, с нащърбен меч и пукнат рог, нито смъртоносно ранения престарял Беоулф…

Не можеш да свикаш войска под хоругвите на щастието…

Да, никоя страна не искаше да се откаже от нещастието си, добре отлежало вино в мазето на миналото, което е винаги подръка, щом потрябва. Неприкосновеният запас на нещастието. Но сега (за първи път) идваше време да се избира щастие.