Времеубежище

7

На един друг 1 септември ще седя на тревата в Браянт Парк, кръчмата на 52-ра отдавна я няма, дошъл съм току-що от Европа и уморен (душата има също свой джетлаг) ще гледам лицата на хората. Взел съм си томчето на Одън, все пак си дължим ритуала. След ден, прекаран в библиотеката, седя „уплашен и несигурен“. Спах лошо, не сънувах изневяра, или сънувах, но съм я забравил… Светът е в същата степен на тревожност, местният шериф и шерифът на една далечна страна взаимно се заплашват. Правят го в Туитър, до няколко знака. Няма я старата реторика, няма красноречие. Куфарче, копче и… край на работния ден за света. Чиновнически апокалипсис.

Да, няма ги вече старите кръчми и старите майстори, войната, която тогава предстоеше, също е минала, минали са и други войни, само тревожността е останала.

I tell you, I tell you, I tell you we must die.

Някъде наблизо се въртеше парчето на „Доорс“ и изведнъж ми се стори, че тук има таен разговор, че Морисън всъщност говори с Одън. И точно този рефрен, тази реплика, сякаш разрешава колебанието в онзи така нелюбим на самия Одън ред, We must love one another or die. При Морисън вече няма колебание, отговорът е категоричен: I tell you we must die.

След известно ровене откривам, че всъщност парчето е написано още през 1925-а от Брехт с музика на Курт Вайл. Самият той през 1930-а го изпълнява умопомрачително, на ръба на ужасяващото… И това прави нещата още по-заплетени. Одън е прихванал и преобърнал стиха от онова парче на Брехт и всъщност си говори с него. И Брехт от 1925-а, и Морисън от 1966-а са тръгнали след смъртта. Казвам ти, трябва да умрем. На техния фон Одън звучи така, сякаш все още дава шанс – да се обичаме или да мрем. Само преди войните, дори в навечерието им, човек е склонен да се надява. На 1 септември вероятно светът още е можел да бъде спасен.

Дойдох тук по спешност, както обикновено се идва в Ню Йорк, бягайки от нещо, търсейки друго. Бягах от континента на миналото към едно място, което твърдеше, че няма минало, макар междувременно да беше натрупало. Носех един жълт тефтер, търсех един човек, исках да разкажа, докато паметта не ме е напуснала.