Времеубежище

1

ЗАВРЪЩАНЕ

В самолета свири тихо народна музика. Стюардесите се щурат преди полета в стилизирани народни носии, косите сплетени на плитки, сукманите скъсени над коляното. Единственият стюард стои малко смешно в олекотени потури и елек. Гласът на пилота тече по радиоуредбата.

Гордеем се да ви посрещнем на борда на българския национален превозвач…

Ето ги малките подмени на езика. Доскоро се казваше „радваме се да ви посрещнем“. Откъде е дошла тази гордост сега. Авиокомпанията със сигурност не е сред водещите, публична тайна е, че се готвят да я сложат в черния списък. Самолетът започва да рулира, тръгват втръсналите до болка инструкции за безопасност. Слагам си тапите за уши и гледам само движенията на стюардесите. Без звука жестовете им наподобяват странен заклинателен ритуал, жестове на племенни гадателки. Странно е, че това продължава да се изпълнява. Няма данни някой да се е спасил при катастрофа, поставяйки си автоматично спускащата се отгоре маска или изваждайки жилетката под вашата седалка и надувайки свирката за помощ. Може би една обща молитва би свършила повече работа.

Самолетът, с който летя, прилича на маршрутка. Няма да се учудя, ако скоро започнат да пускат и правостоящи. Преди години така летях в някакъв вътрешен полет от Белград до Черна гора, правостоящ като в автобус, държейки се за един метален лост. Шофьорът, пардон, пилотът на самолета, беше на една ръка от мен, нямаше врата, само захабена завеска, която висеше откачена в единия край, та си подхвърляхме по някоя приказка с него. В един момент си запали цигара, молех се само да не отваря прозореца, за да тръска навън, прецаквайки херметизацията.

С остаряването страхът от полетите расте, явно се трупа с летателните часове и милите, жалко, че не го осребряват като тях. Една карта Fears and More би била добра идея.

След ритуала за безопасност самолетът излита сравнително плавно, може би все пак има резултат от заклинанието на стюардесите. Дамаската е позахабена, мрежичките на седалките – опърпани, бордовото списание – омачкано от нервните пръсти на десетки пасажери. Бакелитовият корпус леко проскърцва. Знакът с цигарата само показва колко стари са машините, от епохата, в която все още се пушеше вътре.

Изведнъж над мен, точно до бутона за повикване, каца муха. Муха в самолета. (Един приятел някога ми прати стихотворение с такова заглавие, знаейки страстта ми към мухите, ето че стихотворението се сбъдваше, така да се каже.) Имам особено отношение към това досадно за мнозина създание, така че нейното присъствие тук ме зарадва. Дали е българска, самолетът изпълняваше обратен полет. Или заблудена швейцарска муха (всъщност допускат ли изобщо в Швейцария мухи?), сбъркала полетите. Муха, която ще си остане за цял живот чужденка в една тъмна балканска страна, самонарекла се Швейцария на Балканите.

Имат ли мухите нация? Какви са особеностите на националната муха, изпитват ли привързаност и носталгия по родното, биха ли развили някаква нисша форма на патриотизъм? Какво ще стане, ако сложим национализма под микроскопа на естествената история?

Муха и нация, ето ти сериозна тема. В рамките на историческото или природното време нацията е само прашинка, микроскопична част от еволюционния часовник, далеч по-нетрайна от мухата. Във всеки случай мухата превъзхожда във времето стотици и хиляди пъти появата на нацията. Какъв ли би бил хомо националистикус, ако можеше да се вмъкне в таксономията на живите същества?

Род – Хомо… Сапиенс… Боя се, че още на това ниво самият националист ще подскочи, как така Хомо бе, педерас? Къде ме слагаш?

Откъде тръгнахме? От мухата. И къде стигнахме? До слона на национализма.

Муха, вика в този момент моята съседка, назовавайки очевидното и прекъсвайки току-що построената еволюционна верига в главата ми…

Стюардесата приближава бързо. С нещо да помогна?

Нерегистриран пътник на борда, казвам аз, излетя преди малко.

Мухата обаче прави кръг и наивно каца на същото място. Махай се оттук, викам й наум, но стюардесата с неочаквано бърз жест я улавя в шепа. Дали ги обучават специално?

Моля ви, освободете я, изведнъж казва жената до мен, издала мухата преди малко.

Да, и аз бих ви помолил, присъединявам се аз, тя нищо не прави.

Всичко върви на ръба между ирония и сериозност.

С вас ли е, поглежда ме стюардесата строго, приела играта. Боже мой, ако стюардесите, тези непробиваеми същества, имат чувство за хумор, светът не е изгубен още.

С мен, като домашен любимец, отвръщам. Нали няма проблем?

Само да е в клетка или в скута на стопанина, рецитира тя. И деликатно отваря решетката на дългите си пръсти.

Благодаря ви, че се застъпихте, заговаря ме след малко моята съседка по място. Жена в трудно определима възраст около 50-те, с тесни сини очи и лунички.

О, аз съм пръв приятел на мухите и нещо като техен историк, казвам небрежно.

Тя се усмихва, давайки си време да прецени дали съм маниакален тип, или мъж с особено чувство за хумор. Струва ми се, че все пак залага на второто.

Не знаех, че мухите имат история.

Доста по-дълга от нашата, отвръщам, появили са се няколко милиона години преди човека.

Странно е да видиш муха на тази височина, казва тя.

Всъщност не би трябвало да е странно. Първото живо същество, пратено в Космоса, е тъкмо муха, Дрозофила меланогастър. Името й е по-голямо от самата нея. Веднага след войната, с трофейните тогава ракети „Фау 2“.

Мислех, че е кучето Лайка.

Всички така мислят. Има особена несправедливост тук. Преди кучето Лайка има доста други кучета, има маймуни, има охлюви… Всички те са останали анонимни. Като горката муха, която все пак първа се е жертвала. Но мухите нямат имена, в това е целият проблем. Нямаш ли име, изпадаш от историята.

А защо точно муха, пита моята спътница.

Ето това е хубав въпрос. Защото са краткотрайни и бързосмъртни. Ракетата летяла само няколко часа, на 100 км височина, на самата граница с Космоса впрочем. И е трябвало животно с бърз жизнен цикъл. Да се роди, развие, добие полова зрелост, зачене, роди и умре… Всички тези качества ги има простата винена мушица. Освен това смъртта на няколко мухи е къде по-приемлива от тази на куче, маймуна или крава, не мислите ли? Хората страшно се влияят от размера.

Оглеждам се, обектът на нашия разговор благоразумно се е скрил някъде.

В това време започват да раздават мокри кърпички „Българска роза“, ето нещо, което не се е променило от първия ми полет преди толкова години до днес. Миризмата на розово масло се разнася сред облаците. Самолетът се приготвя за приземяване. Виждат се Витоша и очертанията на София, кварталите с панелни блокове, после „Александър Невски“, зеленият правоъгълник на Борисовата градина и лентата на „Цариградско шосе“ долу. Там някъде, вдясно от шосето, в един квартал, наречен „Младост“, съм живял в някакъв друг живот. Изведнъж жената до мен, така и не разменяме имената си, започва да плаче, тихо, кротко, без истерия, обърнала главата си към прозореца. Извинявайте, казва, не съм си идвала от 17 години.

Самолетът се приземява меко, следват задължителните аплодисменти от пътниците. Чужденците, несвикнали с този ритуал, винаги се оглеждат с известно недоумение в този момент. Жената до мен също започва да ръкопляска.

Внимавайте, пилотът може да приеме това за бис и да излети пак, подхвърлям аз.

По уредбата съобщават, че с гордост ни приветстват на българска земя, дават сведения за температурата на въздуха и пускат „Една българска роза“ на Паша Христова, загинала впрочем в самолетна катастрофа със същите тези авиолинии на същото това летище.