Нещо се е сменило, нещо не е същото.
Чувам провлачените му стъпки, тежкото дишане. Преди не беше така, преди имаше ритъм, танцуване, тичане.
Мярвам за миг между сенките на листата уморената светлина от вчера или от забравен следобед преди години. Нещо пропуска, прокапва, утаява се от други времена.
Усещам с небцето си вкус на пепел, с носа си мирис на изгоряло. Като от самозапалило се стърнище или гора…
Нещо се е сменило, нещо не е същото.
Напипвам с пръстите друга кожа, хладна и зърнеста. Преди беше топла и гладка, жива като ръка на човек, сега е като изсулена кожа на пепелянка.
Разхождаш се в горещ следобед през август и изведнъж иззад някой храст те блъсва воня на разложено. Труп, на плъх вероятно, но все пак труп.
Нещо е тръгнало да се разваля, да горчи, да се вмирисва, да потъмнява и да изстива, с петте си сетива го усещам.
Нещо се е сменило, нещо не е същото.
Ами ако времето вече е спряло? Как ще разберем? Ще спрат ли часовниците? Ще останат ли календарите на една и съща дата? Едва ли, те всъщност не се хранят с време, не живеят от това.
А кое тогава се храни с време?
Всичко живо, разбира се. Котките, кравите, пчелите и водните змии, магарешкият бодил, мишеловът и мишките, катериците в парковете, земните червеи и плодовата муха, синият кит и червеноперката – всичко, което плува, хвърчи, промъква се тихо, катери се по дървета, расте, плоди се, остарява и умира. Само тези се хранят с време… Или времето с нас. Ние сме храната на времето.
Трябва да усетим, по дяволите, ако е умряло.