Времеубежище

46

Остарявам. Заточен все по-далеч от Рим на детството в далечните празни провинции на старостта, откъдето няма връщане. И Рим вече не отговаря на писмата ми.

Някъде миналото съществува като къща или улица, която си напуснал за малко, за пет минути, и си се озовал в непознат град. Пишат, че миналото било чужда страна. Глупости. Миналото ми е родина. Бъдещето е чужда страна, пълна с чужди лица, няма да стъпя там.

Оставете ме да се върна вкъщи… Майка ми каза да не закъснявам…