Времеубежище

4

Има нещо, има тъга и тяга, които, вместо да отслабват, сякаш се засилват с годините. И то сигурно е свързано с все по-бързото опразване на стаите на паметта ми. Един, който отваря врата след врата, минавайки от стая в стая, с надеждата, надежда и страх, да срещне в една от тях самия себе си – там, където още е цял.

Не е ли тази тяга по миналото в крайна сметка опит да се стигне до онова здраво място, колкото и назад да е то, където нещата са още цели, мирише на трева, гледаш от упор розата и нейния лабиринт. Казвам място, а то е време, място във времето. Един съвет от мен, никога, никога не посещавайте след дълго отсъствие мястото, което сте оставили като деца. То е подменено, изпразнено от време, напуснато, призрачно.

Там. Няма. Нищо.

Един човек тръгва да събира себе си, връщайки се на местата, където е бил дете и е пораснал. Намира предварително адресите на всички момичета и жени, в които е бил влюбен от детската градина насам. Нищо няма да иска от тях, само да ги види, да им каже, че ги е носил цял живот в главата си (искаше да каже сърцето си, но му се стори сантиментално) и само те са останали накрая. Лекарите му дават два-три месеца, не повече. Той скъпернически ги разбива в дни и часове, както разваляш едри монети на стотинки. Струва му се, че така стават повече. Има още три месеца, което означава поне 91 следобеда, той обича следобедите и… умножено по 24, значи към 2184 часа. Все още му се виждат малко, затова умножава по 60, после тегли чертата, над 130 000 минути. Така е по-добре, никога не се е чувствал такъв богаташ, може да ги похарчи до последната минута. Пътува цял ден с автобуса до градчето. Къщата, в която е живял, вече я няма. Повечето от другите адреси са сменени. Момичетата отдавна са станали жени, омъжили са се за други, ужас. Кой знае защо той си мисли, че те ще кървят там зарязани в средата на връзката им и все така ще копнеят по него като Чехови героини.

Накрая все пак среща една от големите си любови в градчето. Били на 14. Оженили се наужким, той откраднал за нея един пръстен от майка си (която се убила да го търси). Било високо и замечтано момиче, така го запомнил, приличало на младата Роми Шнайдер. Когато приближава къщата, вижда в двора една възрастна жена с вързана изтощена коса да мъкне леген с дрехи. Не е тя, казва си, преместили са се. Но все пак решава да пита, може да знае нещо.

Тя е.

Нищо от онова момиче не е останало. Не знае какво да каже. Представя се. Аз съм този и този… Тя не може да се сети веднага. Минали са няколко живота оттогава. Гадае, казва грешно име. После сякаш нещо започва да се отваря в паметта ѝ. В този момент излиза старче по потник, мъжът ѝ. Какво има, пита той, стиснал бастуна си, виждайки жена му да говори с непознат мъж през оградата. Какво искате? Той не може да каже какво иска, не е успял да обясни защо е тук.

И тя мълчи.

Нищо, казва нашият човек, нищо, стари неща купувам, снимки, гоблени, часовници, радиоапарати, стари неща. Айде, вика му старецът, да си вървиш по пътя, айдее, нямаме нито стари, нито нови…

Жената все така стои като паметник, дори не е пуснала легена. Мъжът се скрива в сянката на отсрещния тротоар. От някое отворено радио се чува сводката за нивото на река Дунав в сантиметри, тази абракадабра на цялото му детство. Три следобед е значи, казва си той, няма нужда да гледа часовника. Тръгва бавно надолу, подметките му залепват в разтопения от жегата асфалт, смалява се, а от джобовете му се ръсят върху асфалта, звънтят меко и греят като монети всички (вече ненужни) минути, които са му останали.

Това, което няма да посмея да направя, се превръща в истории.