Времеубежище

8

Няколко години по-рано ще стоя в един град, където не е имало 1939-а. Град, който е добър за живеене и още по-добър за умиране. Спокоен като гробище град. Не скучаеш ли, питат ме по телефона. Скуката е емблемата на този град. В него са скучали Канети, Джойс, Дюренмат, Фриш, че и Томас Ман. Някак си е неудобно да си мериш скуката с тях. Не скучая, казвам. Кой съм аз, че да скучая. Макар че тайно ми се иска да опитам от лукса на скуката.

Беше минало време, откакто изгубих дирите на Гаустин във Виена.

Чаках да даде знак отнякъде, преглеждах страниците на най-забутаните вестници, но явно беше станал по-предпазлив. Един ден получих открита карта, без име и обратен адрес.

Поздрави от Цюрих, замислил съм нещо, ако стане, ще пиша.

Можеше да е само той. Не писа нищо следващите месеци, но побързах да приема една покана за кратък престой в тамошната Литературхаус.

Та така, имах почти месец тук, обикалях пустите улици в неделя, радвах се на слънцето, което се задържаше по-дълго на хълма и можеш да видиш как при залез, далече в дъното на пейзажа, върховете на Алпите сменят цветовете си в хладно виолетово. Разбирах защо накрая всички идваха тук. Цюрих е добър град за остаряване. И за умиране също. Ако има някаква европейска география на възрастта, то тя следва да е разпределена така. Париж, Берлин и Амстердам за младостта, с цялата неформалност, миризмата на джойнт, пиенето на бира в Мауер Парк и търкалянето в тревата му, неделните пазари на бълхите, фриволността на секса… После идва зрелостта на Виена или Брюксел. Забавяне на темпото, удобството, трамваите, работещите здравни застраховки, училищата за децата, малко кариера, еврочиновничество. Добре, за тези, които още не искат да остаряват – Рим, Барселона, Мадрид… Добрата храна и топлите следобеди ще компенсират трафика, шума и лекия хаос. Към късната младост бих добавил и Ню Йорк, да, броя го за европейски град, по стечение на обстоятелствата отместен зад океана.

Цюрих е град за остаряване. Светът се е забавил, реката на живота се е утаила в езеро, бавно, спокойно на повърхността, луксът на скуката и слънце на хълма за старите кокали. Времето в цялата му относителност. Никак не е случайно, че две открития на ХХ век, свързани тъкмо с времето, са се случили именно тук, в Швейцария – Теорията на относителността на Айнщайн и „Вълшебната планина“ на Томас Ман.

Не бях дошъл да умирам в Цюрих, не още, вървях по улиците, нуждаех се от тази пауза, опитвах се да завърша един роман, който кървеше зарязан по средата, и се надявах да срещна Гаустин, ей така, на влакчето за Цюрихберг или приседнал в гробището на хълма Флунтерн до паметника на Джойс. Прекарах няколко следобеда там. При пушещия Джойс, кръстосал крак, с малка отворена книжка в дясната ръка. Отместил поглед от книгата, за да даде време на изреченията да се смесят с дима от цигарата, леко присвил очи зад очилата, сякаш ей сега ще вдигне глава към теб и ще изтърси нещо. Намирам го за един от най-живите надгробни паметници, които съм виждал. Обикалял съм гробищата на света, като всеки уплашен до смърт от смъртта и умирането (от кое повече се страхуваме всъщност – от смъртта или от умирането), който иска да види леговището на страха си, да се увери, че това място е спокойно, тихо, че е направено за хора все пак, за отдих… Все едно, място за свикване. Макар че свикване няма. Не е ли странно, каза ми веднъж Гаустин, винаги умират другите, а ние самите – никога.