Времеубежище

35

Откъде тази лична обсесия по миналото? Защо ме дърпа назад като кладенец, над който съм се надвесил? Защо ме мами с лица, които знам, че вече не съществуват? Какво има останало там, което не успях да взема? Какво чака там, в пещерата на това минало? Мога ли да измоля едно връщане обратно, без да имам дарбата на Орфей, само желанието? И дали онова и онези, които успея да изведа оттам, няма да бъдат убити от мен с едно обръщане назад още по пътя?

Все по-често се връщам към „Одисеята“. Винаги сме я чели като книга на приключенията. По-късно разбираме, че е също книга за търсенето на бащата. И разбира се, книга за връщането в миналото. Итака е минало. Пенелопа е минало, домът, който си напуснал, е минало. Носталгията е вятърът, който надува платната на Одисей. Миналото съвсем не е абстрактно, направено е от много конкретни, малки неща. Когато след седем години щастлив живот с нимфата Калипсо тя му предлага безсмъртие, ако остане с нея завинаги, Одисей все пак отказва. Чудил съм се за себе си, хайде и всеки от нас да бъде честен и каже би ли отказал такова предложение. Имаш на едната везна безсмъртие, вечно млада жена, всички радости на света, а на другата – завръщане там, където едва ли те помнят, приближаваща старост, обсаден от разбойници дом и застаряваща съпруга. Коя везна ще избереш? Одисей избира второто. Заради Пенелопа и Телемах, да, но и заради нещо конкретно и дребно, което той назовава: димът от комина, заради спомена за дима, който се носи от комина на родната къща. Да види още веднъж този дим. (Или да умре у дома, да се разнесе като дим от комина.) Цялата тяга на това връщане се е концентрирало в този детайл. Нито тялото на Калипсо, нито безсмъртието тежат повече от дима на един комин. Димът, който няма тежест, наклонява везната. Одисей поема назад.

Веднага след 1989 г. един политически емигрант, невъзвращенец, осъден задочно на смърт, се връща в родния си град. Не е бил тук 40 години. Първото, което иска да види, разбира се, е родната си къща, строена още от неговия дядо. Хубава, голяма къща в центъра на София, национализирана през годините, била китайско посолство, после опразнена… Развеждат го из етажите, припомня си стая по стая, но нищо особено не проговаря на сърцето му. Нищо не ми говореха тези стаи, разказваше на другия ден. Поисках да ме заведат в мазето, там беше „ледникът“, така му викахме, мястото, където стояха на хладно разни продукти. Поех си дълбоко дъх и сякаш всичките миризми от онова време ме удариха, чак тогава се разревах и разбрах, у дома съм, върнах се. Заради ледника, нищо друго. Размрази ми сърцето тоя ледник.

Какво ли не бих дал да разбера как продължава историята на Одисей после, след завръщането му, месец, година-две по-късно, когато еуфорията от пристигането е отминала. И любимото куче, единственото живо същество, което го е разпознало веднага, без нужда от доказателства (безусловна любов и памет), е умряло. Започва ли да съжалява за гърдите на Калипсо, за нощите на онзи остров, за всички онези чудесии и приключения по дългия път? Представям си го как става късно вечер от общото легло, което някога сам е сковал, излиза крадешком да не събуди Пенелопа, сяда на прага отвън и си припомня всичко. Цялото двайсетгодишно пътуване се е превърнало в минало и луната на това минало го притегля все по-силно, като по време на прилив. Прилив на минало.

Най-краткият роман за Одисей,

след завръщането му у дома

Една нощ, вече остарял и отпуснат, започнал да забравя, той напуска дома си тайно, всичко му е омръзнало, и тръгва назад да види за последно местата, жените и чудовищата, които е срещнал. Да върне отново в опразнената си памет спомен за това как е било и кой е бил той. Защото по тежката ирония на старостта е започнал да се превръща в онзи Никой, с чието име някога хитро се е представил пред Циклопа.

Телемах го намира вечерта, паднал до лодката, на стотина метра от дома, без спомен какво прави тук и къде е тръгнал.

Прибират го в една къща при някаква жена, която той вече не помни.