Времеубежище

14

ПРИ ДЕМБИ

На другия ден тръгнах рано сутринта към Банята. През нощта беше валяло и в хладната майска сутрин градът изглеждаше съвсем различен от вчера. Тротоарите бяха като минни полета, плочките хлътваха и плюеха кал върху крачолите. Това превръщаше ходенето в особено упражнение, преценяване, подскоци, забавяне, търсене на обходни пътища. Не ходене, а маньовър. Така неусетно, с псувни и прибежки, стигнах до мястото.

Централната баня, разбира се, отдавна не беше баня, но си оставаше една от най-красивите сгради в София, с лек, изящен сецесион на фасадата и заоблени византийски форми. В момента там се помещаваше музеят на града, но така или иначе всички си й викаха Банята и периодично се появяваше някое гражданско сдружение, което искаше да си я върне отново като градска къпалня, с големия басейн в мъжкото отделение и по-малкия в женското. Минах през музейната част, промъкнах се покрай златната каляска в стил Луи ХVI и през не по-малко масивното бюро, подарък за Фердинанд от самия Бисмарк…

Офисът на Демби беше на горния етаж в самия край на коридора. Просторно помещение, хаотично отрупано с предмети в различни стилове и времена, сякаш естествено продължение на музея.

Какво ще пиеш?, попита той още от вратата.

Какво предлагаш?

Всичко от кафе до кумис.

Кумис? Кобилешко мляко?, възкликнах аз.

Да, с прабългарска закуска, отвърна Демби, страшно се харчи напоследък. Каша от просо, варен булгур и тънко нарязано парче пастърма. Опитай.

И той махна кърпата върху съседната масичка, където стояха наредени изброените ястия.

Сушена под седлото на коня, пошегувах се аз, посягайки към пастърмата.

Е, така пише, ама не мога да гарантирам… Впрочем в последните години конете станаха повече от овцете и настигат по бройка кравите, отглеждани тук. Патриотизмът се оказа производителна сила.

Сдъвках бавно и подозрително тънкото парче пастърма. Беше по-жилаво от очакваното и с един особено неприятен сладникав вкус.

А, забравих да ти кажа, извика Демби, виждайки физиономията ми, пастърмата е конска.

Едва не я изплюх на салфетката…

Ами да, прабългарите не са гледали прасета и крави, каза Демби, конят е служел за всичко. Впрочем тази пастърма е адски полезна, съдържа два пъти по-малко холестерол и мазнини, плюс много цинк, избъбри той като в радиореклама. Пуснаха я наскоро, марка „Хан Аспарух“.

Посочи ми календара на стената, фирмен, Хан Аспарух стои величествено на коня и дъвче парче пастърма, сякаш току-що откъснато от същия кон. Вкусът на Велика България. А отдолу с по-малки букви – от българско месо. Това вече звучеше канибалски.

Едно кафе, помолих, и ако може, без кобилешко мляко.

Изпих го почти веднага, за да прогоня натрапчивия сладникав вкус на конското. Демби ми предложи някакъв сок от целина и цвекло, приех. Докато той бръмчеше с блендера, огледах подробно стаята. Голяма карта на Велика България, каквато не си спомням кога точно е съществувала, висеше вдясно до вратата. Почти цяла Европа беше българска, плюс две парчета, отрязани като пастърма от Азия. Във витрината на малък скрин зад бюрото стояха четири твърде странни потира. Приближих се и видях, че всъщност са черепи, внимателно издълбани и обковани като чаши за вино.

Сервиз „Никифорова кратуна“, извика Демби от другия ъгъл.

Няколко стари пушки, кримки и манлихери, висяха красиво на стената. Като видя окачена пушка, автоматично ми се явява Чехов. Непосредствено до тях – старо дървено радио с малко плетено каренце отгоре и саморъчно изрязана ваза от бутилка веро, в която се кипреха няколко изкуствени момини сълзи. Нищо не може така да събуди миналото както кичът.

Виж, знам какво си мислиш, каза изведнъж Демби, но моите клиенти точно такива неща харесват.

Махнах разбиращо с ръка и продължих обиколката си.

По-нататък в стъкленица с петолъчка на капака се мъдреше мозък във формалин, сякаш откраднат от кабинета по биология. На Георги Димитров е, подхвърли небрежно Демби, докато носеше сока, запазили са го при балсамацията.

В края на тази изложбена стена върху поставка стоеше малък макет на мавзолея от кибритени клечки, детайлна изработка.

Това гори лесно, не се стърпях аз.

А като стана дума за мавзолея, как ти се стори вчера манифестацията? Всъщност… моята компания стои зад… постановката, добави скромно той.

Ето значи с какво се занимавал моят стар приятел Демби.

Искаш да кажеш, че ти си… режисьорът. Не знаех дали думата е точна.

Вадя си хляба. Държа компания за исторически възстановки, това е основният бизнес. Винаги съм обичал театъра, нищо че не ме приеха във ВИТИЗ навремето.

Спомних си, че манифестацията имаше някои много тънко изпипани детайли, и му го казах, което видимо го зарадва.

Това с пропукването в тонколоните беше добро, нарочно си го направил, нали?

Ти как мислиш? А грешката при пробата и псувнята на техника… Хората запомнят такива неща. Бъди сигурен, че от всичките еднакви манифестации през соца са запомнили точно това, някоя засечка. И като им я пуснеш сега, то ги връща директно там. А какво ще кажеш за появата на Димитров, а? Деус екс махина. Слизах преди това в подземието на мавзолея. Там да видиш каква картинка е. Като тръгнали да го събарят, гърмели-недогърмели само горната част, долу всичко е напукано, висят арматури, но залите се държат. Стаята на мумията, аз й викам „гримьорната“, си е непокътната, асансьорът и той, заедно с поставката, върху която са го полагали, малко ръждясала, но цяла. И работи. Всяка вечер са го сваляли долу във фризера, това ти е първият климатик, от края на 40-те, огромна зала с тръби. После в гримьорната да го освежат, да го намажат с това-онова и после с асансьора пак в горния свят. Не му е било лесно и на него, надолу-нагоре, между тоя и оня свят. Голямо разкарване е падало.

Мисля, че това с помахването на ръката накрая беше малко прекалено театрално, подхвърлих, отпивайки от сока.

Е какво друго да е. Аз правя театър, не правя революции, засегна се той. Изобщо не ми пука за тъпите им движения. Плащат си, а аз си правя моето. Това е новият театър, на открито, с тълпи, които дори не знаят, че участват в представлението. Трагикомедия дел арте. Всъщност част от тях знаят, допълни той, на повикване са. Осигурявам статисти за митинги и революции, така да се каже.

Статисти за революции? Това вече е сериозно, казах. А да не си и зад въстанието на Юнаците?

Абе, засуети се Демби, не ми се приказва, обадиха се в последния момент, трябваше да ги спасявам. Ама като раздават пушки на аматьори, прецакаха и дронове, и всичко…

В този момент звънна телефон и за мое изумление, звукът идваше точно от онази кутия, която ми се струваше изцяло декоративна. Приличаше на мини телефонна централа – дървен, правоъгълен плот, резбован по края, с тежка черна бакелитова слушалка, два реда копчета и вграден кръгъл номератор в горния ъгъл. Търсят ме по „петолъчката“, намигна съзаклятнически Демби и вдигна слушалката. „Петолъчката“ – митичната секретна телефонна мрежа за каймака на властта. Паралелни телефони, паралелни места за храна, паралелни вили, ресторанти, бръснари, шофьори, болници, масажисти, със сигурност и паралелни момичета за развлечение. Явно винаги е имало две паралелни държави.

Извинявай, каза той, трябва да вдигна. Дай ми десет минути и ще излезем да глътнем въздух.