Времеубежище

16

ГОСПОДИН Н.

Един човек, ще го наричам Господин Н., в края на дните си седи до прозореца в стаята и се опитва да възкреси онова, което си е отишло. Паметта го напуска, така както са го напускали приятелите му, докато е бил в немилост. Няма приятели, няма живи близки. Никой, на когото да се обади. Ако не сме в нечия памет, има ли ни изобщо?

Понякога случайни хора му разказват някакви истории, в които се появява и той, но нищо от разказаното не си спомня, струва му се измислено, все едно се е случвало на друг. Попада на текстове, под които стои името му. Вероятно е бил сравнително известен, после са го заличили. Съветват го да иде да си види досието. То също се оказва заличено, почти нищо не е останало. Но успява да засече (подшушват му) кой основно го е следил.

И тогава се принуждава да се обади на същото това ченге от едно време. Онзи първо се дърпа и отказва всякакви срещи. Господин Н. няма никакво намерение да му отмъщава, дори му се извинява, че го безпокои, но иска да се видят за съвсем друго нещо. Губи памет и трябва, преди да си отиде, да събере парчетата от себе си. А единственият, останал най-близко до миналото му човек, е агентът.

Вие знаете всяка подробност от миналото ми по-добре от всеки друг и от мен самия, нека се видим.

И започват срещите между тях. Разговарят дълго и бавно всеки следобед. Вече вън от света и двамата, или поне вън от системата, в която са били млади и врагове, най-близки врагове.

Част от историите нищо не говорят на Господин Н., все едно не са за него. Други отварят отдавна забравени врати в паметта му. Една жена идваше често при вас. Беше много красива жена. Всеки четвъртък в три следобед. Тогава оставахте сам в апартамента, съпругата ви я нямаше, напомня без деликатност агентът.

Господин Н. се опитва да си спомни и не успява. Да, имаше такива следобеди. Може да възстанови донякъде лекото чувство на вина и възбуда от тогава. Но коя е била тази жена и защо е изчезнала после? Явно е била доста смела, щом се е решила на връзка с него. Сигурно е знаела, че го следят. За човек с неговото минало това е неизбежно. Как изглеждаше тази жена? Агентът я описва в детайли. Как се движи по тротоара, как се обръщат след нея кварталните старци (това е почти по Омир), как се движи свободно, не притеснено или забързано с мрежичка като тукашните жени. Как косите й следват походката.

За първи път агентът се забравя и говори така дълго и в захлас, докато вървят под шарената сянка на градските кестени, в изпразнения и изсветлял от жегата град. Преследвачът и неговата жертва, най-сетне заедно.

Година и нещо след срещата ни с Гаустин в Цюрих имаме вече български клон на клиниката. Една просторна вила, строена през 30-те години недалеч от София, във вилната зона на Костенец. Обичам да идвам тук, самоназначил съм се за наблюдател, но всъщност лекарите и персоналът си вършат работата и честно казано, не им трябвам особено. Стоя и наблюдавам българското си минало, което си отива с тези хора, дошли тук в края на живота си. Възрастните хора винаги са ми били интересни, живях с тях като дете. Израснахме при бабите и дядовците си, с тях можехме да си говорим, разминахме се с цяло едно поколение – това на родителите ни. Сега, когато самият аз минавам в техния полк, интересът ми има и друга следа. Как се остарява пред лицето на смъртта, все по-далеч от живота, и как се спасява онова, което е неспасяемо? Дори като спомен. Къде отива после цялото това лично минало?

Привързването към другите тук е болезнено усещане, защото съзнаваш, че се привързваш към някого, който скоро ще те напусне. Господин Н. (вероятно става дума за ретроградна амнезия) ми е особено близък. Наскоро е постъпил в клиниката и агентът го следва като сянка, идва два пъти в седмицата. Явно и на него му харесва или изпитва някаква нужда, защото се вдига от града всеки път и прекарва целия следобед тук. В началото му осигурявахме кола, после той отказва и започва да идва със своята. Хората имат нужда да разказват, мисля си. Дори такива като него. Преди не е могъл, после, когато вече може, никой не се интересува. Изведнъж се намира един, който чака всяка негова дума. Един, който се е превърнал в ухо за всички истории от тогава. Един, който е готов да чуе всичко. Следеният от него човек, губещ паметта си, оказал се двойно заличен.

Разкажи ми кой съм.

Агентът се усеща като човек, който може да манипулира, винаги е имал подобна власт по силата на заниманието си, но не толкова голяма, колкото сега. Властта да измислиш живота на другия, който вече не помни много от него. Може да му пробута напълно измислени спомени, е, все пак трябва да се съобразява с някакви опорни точки на паметта, които са останали у Господин Н. Пък и никога не знаеш кога ще изплува изгубен детайл и по внезапно възникналия крехък мост на невроните ще прескочат няколко лица или фрази. Но поне засега агентът, нека го наречем г-н А., сякаш няма такова намерение. На него също му се връща в онази топла пещера на миналото.

Веднъж, разказва той на Господин Н., дойдохте и седнахте на моята маса. В кафенето „При бръшляна“, дето е недалеч от входа ви, на същата улица. Там седях обикновено да гледам кой влиза и кой излиза от вас. И един следобед вие излязохте, тръгнахте към кафенето, огледахте се и седнахте на моята маса. Имаше други свободни, кафенето беше почти празно, но седнахте при мен, дори не попитахте може ли. Изтръпнах, помислих, че съм разкрит. Чаках какво ще кажете и си приготвях всякакви варианти. Поръчахте си водка, по това време всички пиехме водка. Даже водка с кока-кола. В онези хубавите стъклени бутилки, виждате ли, едно време имаше кока-кола. Както и да е. Пия моята водка и чакам да свалите картите. Нищо не казахте. Най-мъчителният половин час. Поглеждахте ме от време на време. Чувствах се напълно разкрит. И досега се питам знаехте ли, че ви следя. Обикновено хората усещат. Знаехте ли?

Не си спомням, повдига безпомощно рамене Господин Н.

Господин Н. чака тези срещи с голямо вълнение. Струва ми се, че все още живее само за да чуе цялата история за себе си. Обичам да сядам до него, понякога разменяме някоя дума, после мълчим. Не знам какво става в главата му, но ми се струва, че той помни повече, отколкото показва. Може би той също има своя игра, тази на забравящия, на жертвата, която привидно се оставя на разказвача да го води и демонстрирайки пълна забрава, приспива бдителността му, принуждава го да разкаже всичко в детайли, които онзи не е смятал да разкрива.

Разкажете ми, казва Господин Н., какви ризи носех, какви обувки, смеех ли се широко, или стисках мрачно зъби, надолу ли гледах, като вървя, прегърбвах ли се… Щастлив ли бях?, изтърсва накрая. Това стряска агента, той може да каже всичко за ризите, сакото, шлифера, цигарите, бирата и водката, която обектът е поръчвал, но…

Няма друг, който да помни тези детайли, дори любовниците и жените след време забравят. Само тайният агент знае подробностите. Нека се опитаме да влезем в ситуацията му. Той трябва да стои и наблюдава, да описва видимото. А то е нищожно малко. Какво толкова може да се случи в деня на един мъж на 50 по онова време. Излиза. Върви по тротоара. Спира. Вади кибрит, прави си завет с шепи, пали цигара. Какви цигари пуши? „Стюардеса“, какво друго. Как се е облякъл? Сива риза с навити ръкави, панталонът, обувките, охо, обувките са италиански, скъпи, с остър връх, това ще се отбележи. Освен това носи борсалино. Не са много хората, които носят борсалино. Отбелязва се. Ако някой си направи труда да прочете като литература всички тези хиляди страници, изписани през 50/60/70/80-те от всякакви слухтящи и записващи агенти, сигурно ще се получи големият ненаписан български роман за онова време. Точно толкова убог и бездарен като самото време.