Екзекуторът

1.

— Иронично е, че единственото сигурно нещо в живота е смъртта, не мислиш ли? — изрече спокойно мъжът.

— Моля те… не е необходимо да го правиш. — За разлика от него мъжът на пода беше вцепенен от ужас и изтощен. Гласът му беше задавен от сълзи и кръв. Той беше гол и трепереше. Ръцете му бяха протегнати над главата и китките бяха закачени с белезници за тухлената стена.

Тъмното мазе беше превърнато в средновековен затвор. На четирите стени бяха заковани метални окови. Във въздуха се носеше противна миризма на урина, а от голяма дървена кутия, поставена в ъгъла от нападателя, се чуваше непрестанно бръмчене. Стаята беше звукоизолирана и от нея не можеше да се избяга. Заключеха ли те вътре, нямаше начин да се измъкнеш, освен ако някой не ти отвори.

— Без значение как си живял — продължи другият мъж, без да обръща внимание на кървящия пленник. — Без значение колко си богат, какво си постигнал, кого познаваш и какви надежди имаш. Накрая на всички ни се случва едно и също — умираме.

— Моля те, Господи, недей!

— Има значение само как умираме.

Човекът на пода се закашля и изхрачи кръв.

— Някои хора умират от естествена смърт и безболезнено, когато стигнат до края на житейския си цикъл. — Похитителят се изсмя, издавайки странен клокочещ звук. — Други страдат години от неизлечими болести и се борят да удължат живота си с няколко секунди.

— Аз… не съм богат. Нямам много, но можеш да вземеш всичко.

— Тихо. — Нападателят допря пръст до устните си и прошепна: — Не ми трябват парите ти.

Мъжът на пода пак се закашля и изплю кръв.

Устните на похитителя се разтеглиха в зловеща усмивка.

— Някои умират много бавно — продължи с леден тон. — Болката от смъртта може да се влачи часове… седмици… Ако знаеш какво правиш, няма граници. Известно ли ти е това?

Окованият мъж забеляза пистолета за гвоздеи в ръката на нападателя.

— Аз знам какво правя. Позволи ми да ти кажа. — Похитителят стъпи върху счупения глезен на жертвата, наведе се и бързо изстреля три гвоздея в дясното му коляно. Силна болка прониза крака на пленника, изсмука въздуха от белите му дробове и замъгли зрението му за няколко секунди.

Жертвата си поемаше дъх бързо и повърхностно и се опита да говори въпреки болката.

— Моля те… Имам дъщеря. Тя е болна. Страда от рядко заболяване и има само мен.

Стаята отново се изпълни със странния клокочещ смях.

— Мислиш ли, че ми пука?

— Защо… защо го правиш?

— Защо ли? — Нападателят облиза напуканите си устни и се усмихна. — Ще ти покажа защо. — Извади снимка от джоба си и я доближи на няколко сантиметра от лицето на пленника.

Мъжът се втренчи учудено в снимката.

— Не разбирам. Какво… — Той се вцепени, когато най-после осъзна какво вижда. — Мили боже!

Инквизиторът се наведе над него. Устните му почти докоснаха кървящото дясно ухо на жертвата.

— Отгатни — прошепна и погледна дървената кутия в ъгъла. — Знам какво те плаши до смърт.