Екзекуторът

85.

Клеър престана да рови в изисканото си ястие и неловко се втренчи в детектива. Усмивката й угасна.

— Мислиш, че момичето е в опасност?

— Не смяташ ли, че е късно да ми задаваш този въпрос? Ако искаш да бъдеш криминален репортер, логично е да поддържаш добри взаимоотношения с ченгетата, особено с детективите. — Робърт махна с ръка. — А това съм аз. — Иронично добави: — Можеше да ми се обадиш да прегледам статията, преди да я изпратиш за печат. Всъщност това е обичайната практика. Така няма да ни ядосаш, ние ще прочетем първи тъпотиите, които ще публикуваш, и ако има нещо вредно за разследването, ще те помолим да го пропуснеш. Ако го направиш, ще спечелиш благоразположението ни и кой знае, може дори да споделим информация.

— Опитах да се обадя — раздразнено отговори тя, — но ти не отговори. Не проверяваш дори съобщенията си, нали?

— Как я накара да говори пред теб?

— Имам си методи!

— Говориш като инквизитор.

— Нямаше изтезания. — Клеър поклати глава и се усмихна.

Робърт я изгледа гневно.

— Излъгала си я, нали? Какво й каза? Че работиш с мен и ти трябват още някои подробности?

Журналистката пак се усмихна загадъчно.

— Кучка!

— Да го духаш, Робърт. Опитах се да говоря с теб, но ти не искаше и да знаеш. — Гласът й се извиси и неколцина посетители на съседните маси ги погледнаха неодобрително.

— Ти се опита да ме заведеш у вас. Това говорене ли го наричаш?

— Да ти го начукам. Не ми обяснявай как да си върша работата.

— Някой трябва да го направи, защото ти очевидно оплескваш нещата.

— Само арогантно копеле като теб може да нарече постижението да публикуват историята ти на първата страница в „Ел Ей Таймс“ „оплескване на нещата“.

— Това не е история, Клеър, а криминален случай и животът на хора е изложен на опасност. — Хънтър спря и си пое дълбоко дъх. — Ти я уплаши и аз трябва да я намеря, преди да се случи нещо.

Репортерката присви очи.

— Искаш помощта ми, нали?

— Знаеш ли къде е момичето?

— Чакай малко. Ти ми погоди номер, изигра ролята на детектив мъжкар, изгони гаджето ми и ме нарече некомпетентна, а сега искаш да ти помогна? — Тя се облегна назад на стола и придоби снобско изражение. — Това беше върхът. Нищо чудно, че нямаш съпруга или гадже. Не знаеш как да се държиш с жените.

Робърт мълчеше, без да откъсва очи от нея.

— Ако ти кажа къде да я намериш, каква информация ще ми дадеш?

Той присви очи.

— Сериозно ли говориш?

Клеър се втренчи изпитателно в него.

— Абсолютно сериозно.

— Имай малко срам, Клеър. Тя е само момиче и вероятно е изгубила ума и дума от страх. Моля те да постъпиш правилно.

— Направи ми услуга и аз ще ти я върна. — В гласа й прозвуча прелъстителност. — На този свят няма нищо безплатно. Поне не и хубавите неща. — Тя отново се усмихна подканващо, както бе сторила, когато се запознаха.

— Животът й може би е в опасност.

Никаква реакция.

— Изобщо не ти пука, нали?

— Много хора умират всеки ден в този град, Робърт. Това е житейски факт. Не можем да спасим всички.

— Но можем да помогнем на това момиче. Само за това те моля.

— А аз искам нещо в замяна.

Мобилният телефон на Хънтър иззвъня. Той продължи да гледа напрегнато Клеър още няколко секунди.

— Няма ли да отговориш? — попита тя.

Няколко души раздразнено обърнаха глави към тях.

Робърт бръкна в джоба на сакото си.

— Детектив Хънтър.

— Детективе, обажда се Моника. Тоест Моли. — Гласът й звучеше така, сякаш плачеше.

Хънтър отмести поглед от Клеър.

— Добре ли си? Къде си? — попита той, но единственият отговор, който получи, беше фонов шум. Робърт закри микрофона с ръка и отново погледна репортерката. — Грешиш, Клеър. На този свят има много хубави неща, които са безплатни.

Робърт стана и остави пет двайсетдоларови банкноти на масата.