Екзекуторът

27.

Отец Малкълм се съгласи да се срещнат в деветнайсет и трийсет. В деветнайсет и двайсет Хънтър спря своя буик пред католическата църква „Дева Мария“ на Саут Парамаунт Булевард. Уличните лампи и коледната украса създаваха задушевен карнавал от цветове.

Църквата представляваше голяма бяла сграда с дворчета от двете страни. Над ръчно издяланите двойни врати от палисандрово дърво беше поставена светлосива статуя на Дева Мария в естествен размер.

Жизнерадостен свещеник, наближаващ седемдесетте, стоеше до входа и разговаряше с ниска и пълна жена. Темето му беше оплешивяло и на главата му бяха останали само две кичурчета побеляла коса, по едно над всяко ухо.

Робърт тръгна по четирите стъпала пред църквата и той се сбогува с жената.

— Отец Малкълм? — попита Хънтър.

— Вие трябва да сте детективът, с когото разговарях по телефона — сърдечно се усмихна свещеникът.

— Аз съм детектив Хънтър. — Той показа значката и служебната си карта. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с мен.

Отец Малкълм прегледа документите му и го покани да влезе. Църквата беше просторна и на олтара горяха стотици свещи. Главната зала побираше петстотин богомолци и на скамейките от червен дъб седяха няколко човека. Някои се молеха, други четяха Библията, а трети дремеха.

— В кабинета ми ли да говорим? — попита свещеникът и посочи: — Ей там е.

— Добре — кимна Робърт.

Кабинетът на отец Малкълм беше малък, но удобен. Стените бяха боядисани в бяло, с лек сивкав оттенък. Мебелите бяха класически, с определено европейско влияние. До отсрещната стена имаше тежко дървено писалище, а пред него две кресла имитация на викториански стил. На стените бяха окачени репродукции на светци, а голямата библиотека вляво от писалището беше отрупана с религиозни книги.

Отец Малкълм посочи на Хънтър едното кресло и седна зад писалището. Няколко секунди и двамата мълчаха.

— Не мога да повярвам какво се е случило, Фабиан беше добър човек и свещеник — тъжно изрече отец Малкълм.

— Много съжалявам — отвърна Робърт. — Разбрах, че сте били близки приятели.

Свещеникът кимна.

— Аз преподавах в Семинарията и Фабиан беше мой студент. Познавам го от двайсет години.

— Какъв беше по характер?

— Добродушен, всеотдаен, състрадателен. Както ви казах, Фабиан беше добър свещеник.

— Кога го видяхте за последен път?

— Преди две седмици. Бяхме организирали разпродажба на сладкиши на учениците от седми и осми клас. Той дойде да помогне. — Отец Малкълм се усмихна. — Всъщност дойде да похапне. Обожаваше бананов кейк.

— Изглеждаше ли различен? Може би разтревожен или нервен?

— Съвсем не. Беше спокоен както обикновено и общителен. Непрекъснато се шегуваше с учениците. Изглеждаше малко уморен, но Фабиан винаги беше изтощен.

— Защо? — Хънтър леко потърка белега на врата си.

— Доколкото знам, той не спеше добре.

— Имаше ли някаква причина?

Свещеникът поклати глава.

— Ние се сблъскваме с много трудности, детективе, и понякога те се промъкват в съзнанието ни посред нощ и ни държат будни, Фабиан веднъж ми каза, че редовно сънува кошмари.

Робърт си спомни, че беше прочел в дневниците на отец Фабиан за кошмари, но свещеникът не ги беше описал.

— Разговаряхте ли за кошмарите му?

— Не. Той беше много сдържан човек.

Хънтър записа нещо в черното си тефтерче.

— Споменавал ли е за тревогите си?

— Като свещеници ние имаме много тревоги, детектив. Работим с нуждаещи се хора и в днешния свят тревогите са много. Но предполагам, че вие имате предвид тревоги, които може би са стрували живота му?

Робърт не отговори, но отец Малкълм разбра мълчанието му.

— Не — отвърна свещеникът. — Той беше непретенциозен човек. Живееше за църквата и за да помага на другите. Каквито и тревоги да е имал, уверявам ви, че те не са заплашвали живота му.

Хънтър се замисли върху следващите си думи. Знаеше, че навлиза в опасна територия.