Екзекуторът

86.

Хънтър измина четирийсетте километра между Бевърли Хилс и Саут Гейт за рекордно време. Моли му беше казала, че ще го чака в кафене „Кашмир“ на булевард „Туиди“. Той знаеше заведението.

Паркира буика си отпред и влезе в кафенето. Беше двайсет й два и трийсет и пет и детективът се изненада колко е оживено. Още по-изненадващото беше, че всички посетители бяха по-млади от двайсет и пет години. Моли седеше до кръгла маса до облицована с теракотени плочки стена, украсена с картини, нарисувани с маслени бои — изложба на някой млад художник. До краката й беше сложена малка раница.

— Здравей — усмихна се Робърт.

Тя се опита да отвърне на усмивката му, но не успя. Безсънната нощ и страхът й се бяха отразили. Очите й бяха зачервени и с издайнически тъмни кръгове и бузите й бяха зачервени. Моли затвори тетрадката, в която пишеше нещо, и я прибра.

— Какво пишеш?

Тя се смути.

— Нищо. Детски истории.

Хънтър седна.

— Когато бях малък, мечтаех да стана писател.

— Наистина ли?

— Много обичах да чета и това ми се струваше естествено.

Моли погледна раницата, в която беше пъхнала тетрадката.

— И аз обичам да чета.

— Ще заминаваш ли някъде?

— Направих грешка, като дойдох в Лос Анджелис. — Гласът й беше твърд, но му липсваше убеденост.

— Мислиш ли, че ако беше отишла на друго място, щеше да избегнеш виденията?

Тя не отговори, нито го погледна.

— Гладен съм — заяви той и се обърна да разгледа сладкишите на витрината. — С удоволствие бих хапнал чийзкейк. А ти?

Моли се колебаеше.

— Хайде. Ще се чувствам виновен, ако ям само аз. Поръчай си нещо. Само за да ми правиш компания. Какво ще кажеш? Искаш ли парче шоколадова торта?

Тя най-после кимна.

— Добре.

— Горещ шоколад? — Хънтър посочи празната чаша на масата.

— Да.

Няколко минути по-късно Робърт се върна с две парчета торта, кафе и горещ шоколад. Докато Моли разбъркваше напитката си, забеляза, че ноктите й са изгризани.

— Съжалявам — каза тя, като си играеше с лъжичката.

— Няма за какво да съжаляваш.

— Жената, с която говорих. Не знаех, че е репортерка. Тя каза, че работи с теб. Не споменах, че съм ясновидка. Трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти и вината не е твоя — със сериозен тон отвърна той. — За жалост този град е пълен с хора, които биха направили всичко, за да се издигнат. Аз съжалявам, че те разкрих. Трябваше да се досетя какво ще стане.

Извади от джоба си нов мобилен телефон и го даде на Моли. Обясни й, че неговият номер и номерът на Гарсия са програмирани и че телефонът има вграден джипиес. Това беше най-лесният начин да поддържат връзка. Тя обеща да го държи постоянно включен.

— Снимката във вестника — рече след кратко мълчание. — Страхувам се, че някой може да ме познае.

Хънтър споделяше опасенията й.

— И да каже на баща ти?

Моли несъзнателно прокара дясната си ръка по лявата.

— Той ли ти го направи?

Тя го погледна учудено.

— Счупената ръка.

— Как разбра?

— Наблюдателен съм.

Моли погледна леко неравната извивка над лакътя, си и когато заговори, в гласа й прозвуча смесица от гняв и тъга:

— Той ме биеше почти всеки ден.

Робърт слушаше, докато тя му разказваше за побоите, счупената ръка и пръсти и неизчерпаемата омраза на баща й към нея само защото се е родила момиче. Обясни му колко много и липсва майка й и че баща и я обвинява за смъртта й. Не спомена за сексуалното насилие. Не беше необходимо. Детективът се досети.

Той стисна ръце в юмруци, като се замисли за психичните поражения на Моли и как ще й повлияят до края на живота й.

— Знам, че имаш травми, Моли, но бягството не е решение.

— Това е единственият изход за мен. Ти не знаеш какво е. Нямаш представа. Баща ми никога няма да се откаже.

— Не се опитвам да ти казвам какво да правиш, Моли.

— Недей.

Робърт я погледна. Реакцията й беше породена от страх, а не от гняв. Същият страх, който я караше да бяга и да се крие, изглежда, подклаждаше съществуването й.

— Извинявай. Не исках да те ядосам.

Тя въздъхна дълбоко и наведе глава. Измина цяла минута, преди Хънтър да заговори:

— Звучеше много разтревожена по телефона, Моли. Случило ли се е нещо?

— Пак имах видение — с разтреперан глас отвърна момичето.

Робърт се наведе напред.

— Сутринта видях снимката си във вестника и се паникьосах. Исках отново да избягам. — Посочи раницата в краката си. — Но стигнах само до автобусната спирка.

— Къде щеше да отидеш?

Тя се засмя:

— Там, докъдето ми стигнат малкото пари, които имам. Все ми е едно. Исках само да се махна от тук.

— Но видението те накара да промениш решението си.

Моли кимна и започна, да си играе с лъжичката.

— Случи се, докато стоях на спирката и се чудех къде да отида.

— Какво видя?

Погледите им се срещнаха и Хънтър съзря страх в очите й.

— Откакто се завърнаха, виденията са съвсем различни от предишните, когато бях по-малка.

— Ти спомена, че сега са в първо лице и че вече са със звук — припомни й той.

— Днес не видях човек или място и всичко не премина пред очите ми като филм, но знам, че беше нещо много важно за убиеца.

Хънтър мълчаливо зачака.

— Видях дата.

— Каква дата?

Моли си пое дълбоко дъх и потрепери.

— Първи януари.