Екзекуторът

11.

Хънтър остави Ермано и се върна в църквата. Майк Бриндъл беше намерил ключа за стаята на отец Фабиан в левия джоб на расото му. Убиецът явно не беше търсил ключа.

Стаята на свещеника беше по-голяма от тази на послушника, но също така спартанска. И там имаше библиотека, пълна с книги и тетрадки с твърди корици, старо писалище и малко легло. Светилището в отсрещния ъгъл беше отрупано с религиозни фигури. В противоположната страна на стаята имаше малък гардероб. Помещението беше безупречно чисто, но във въздуха се носеше мирис на старо и мухъл. Леглото беше оправено идеално. Никой не беше спал в него през нощта.

В гардероба имаше работни дрехи, няколко ризи с дълги ръкави, дънки, тъмносин костюм на райета и износени обувки.

— Стаята мирише като къщата на баба и дядо в Бразилия — отбеляза Гарсия, докато ровеше в писалището, а партньорът му бавно преглеждаше заглавията в библиотеката. — Ермано е прав — добави и показа паспорт. — Истинското име на свещеника е Брет Стюарт Никълс. Роден е на 25 април 1965 година тук, в Лос Анджелис. Не се изненадвам, че си е избрал друго име. Отец Брет не звучи добре, нали?

— Има ли печати в паспорта? — с интерес попита Робърт.

Карл ос прелисти първите няколко страници.

— Само един. Италия, преди три години.

Хънтър кимна.

— Нещо друго в чекмеджетата?

Гарсия продължи да тършува.

— Няколко бележки, картички със Свети Георги, писалки, моливи, гума и… изрезка от вестник.

— За какво?

— За отец Фабиан.

Робърт се приближи до партньора си да я види. Статията беше отпреди единайсет месеца и беше отпечатана в лосанджелиския „Дейли Нюз“. Най-отгоре имаше снимка на добродушен свещеник, заобиколен от усмихнати деца. Заглавието гласеше: „СВЕЩЕНИК ОТ КОМПТЪН — ИСТИНСКИ ДЯДО КОЛЕДА“. Текстът обясняваше как отец Фабиан е спестявал от заплатата си, за да дари усмивки на лицата на бездомните деца в шест сиропиталища и да им раздаде подаръци.

— Изглежда, че той е бил добър човек — отбеляза Хънтър и се върна до библиотеката.

Карлос кимна и прибра изрезката от вестник в чекмеджето.

— Предполагам, че довечера няма да има голям купон за нас — подхвърли, докато оглеждаше фигурите на малкото светилище.

Прощалното празненство на капитан Болтър започваше в пет следобед в грил-бара „Редуд“.

— Не. — Робърт приклекна, измъкна тетрадка с кожени корици от най-долната лавица, прелисти страниците, остави я и после направи същото със следващата.

И следващата.

И следващата.

Всичките бяха написани на ръка.

— Какво намери? — попита Гарсия, който забеляза интереса му, докато Хънтър четеше едната тетрадка.

— Дневници или нещо подобно — отвърна Робърт и се изправи. — Тук има точно двеста страници и всичките са изписани.

Карлос се приближи до него и се наведе, за да види по-добре най-долната лавица.

— Тетрадките са повече от трийсет и пет. Ако всеки ден е писал по една страница, отец Фабиан е документирал живота си за колко години?

— Над двайсет — отговори другият детектив и разлисти тетрадката в ръката си. — Дните, мислите, съмненията му. Всичко е тук, на хартия. Чуй това. — Той се обърна към партньора си: — „Днес се молих с натежало сърце. Молих се за една жена. Роза Перес. Тя идваше в църквата от пет години и се молеше само за едно — да може да роди дете. Утробата й беше жестоко увредена след изнасилване от четирима мъже преди осем години. Случило се на една пресечка от тук. Тогава тя била на шестнайсет. Роза се омъжи три години след нападението. Оттогава двамата със съпруга й Антонио се опитваха да имат дете и най-после молитвите й бяха чути. Забременя. Не съм виждал по-щастлив човек от нея. Преди два месеца Роза роди момченце, Мигел Перес, но имаше усложнения. Бебето не се роди здраво. Бори се храбро десет дни, но белите дробове и сърцето му бяха твърде слаби и почина на единайсетия ден след раждането. Роза дойде в църквата само веднъж, след като излезе от болницата, и зададе само един въпрос — защо? Прочетох го в очите й. Там вече нямаше вяра. Вярата беше умряла заедно със сина й. Днес тя отне живота си в малък апартамент на Ийст Хачуей Стрийт. Сега се страхувам за разсъдъка на Антонио. И въпреки че вярата ми е неоспорима, аз копнея да чуя отговора на въпроса на Роза. ЗАЩО, Господи? Защо даваш само за да вземеш?“ — Робърт погледна Гарсия.

— Кога се е случило това?

— Няма дати.

Карлос поклати глава и се почеса по носа.

— Тъжна история. Изглежда, дори свещениците изпитват съмнения във вярата от време на време.

Хънтър затвори дневника и го върна в библиотеката.

— Ако отец Фабиан се е страхувал за живота си или нещо го е безпокояло напоследък, сигурно е записано в някоя от тези тетрадки.

Гарсия бавно въздъхна.

— Ще ни трябват още хора да ги прочетем.

— Може би. — Робърт взе първия дневник вдясно.

— Надявам се, че отец Фабиан е бил организиран човек и е подредил дневниците по години. Ако нещо го е безпокояло напоследък, трябва да е написано в най-скорошната тетрадка.