Екзекуторът

29.

Аманда Райли изпитваше невероятен студ и жажда. Главата й пулсираше толкова ожесточено. Струваше й се, че слепоочията й ще се пръснат. Опита се да помръдне, но осъзна, че е завързана. Китките и глезените й бяха стегнати за краката на неудобен метален стол и въжетата се впиваха в кожата й.

Клепачите й бяха натежали и лепнеха. Доколкото разбираше, нямаше превръзка на очите, но нещо не й позволяваше да ги отвори. Опита се да изпищи, но устните й не се отлепиха. В устата си усещаше горчив и противен вкус. Инстинктивно облиза устни и усети твърд пласт на нещо неопределено между тях. Помъчи се да отвори уста и почувства, че нежната кожа на устните й се разцепва.

О, боже!

Тя потрепери и най-после разбра какво се е случило.

Устата й беше залепена с каноколит.

Обзе я паника и тя започна трескаво да се мята, да рита и да се опитва да се освободи. От китките и глезените й, където се бяха впили въжетата, закапа кръв.

Столът не помръдна. Или беше твърде тежък, или беше закован за пода. Писъците й, заглушени от залепените й устни, прозвучаха като ръмжене на животно.

Тялото й потрепери неудържимо и Аманда положи усилия зъбите й да не затракат.

От ъгълчетата на затворените й очи бликнаха сълзи, затъркаляха се по лицето й и измиха част от лепкавото вещество, с което бяха намазани клепачите й. Тя бавно успя да ги отвори. Пареха, сякаш горяха, и тя замига като обезумяла.

След няколко минути болката намаля и очите й донякъде се фокусираха. Бяха подпухнали и зачервени. Отначало всичко беше замъглено, но осветената от свещи стая изглеждаше позната. Познаваше някои от мебелите, но от къде?

Пулсирането в главата й се засили и в обърканите й спомени нямаше логика. Започна да си поема дълбоко и равномерно дъх и се помъчи да се съсредоточи върху ударите на сърцето си. Паметта й бавно се зае да сглобява образите на случилото си.

Аманда потрепери конвулсивно, когато най-после си спомни всичко. Замъгленият образ пред очите й беше на огромна камина, облицована с речни камъни, в един от имотите в списъка й.

Тя беше довела евентуален купувач да разгледа къщата.

Как беше името му?

— Как е главата ти, Манди? — Гласът, който се разнесе зад нея, я стресна и я накара да се вцепени. Беше рязък и не търпеше възражение като на сержант от армията. — Пулсирането скоро ще премине.

Аманда отново се разтрепери.

Очите й вече се бяха фокусирали. Тя погледна надолу и разбра защо й е студено. Беше гола.

Висок човек пристъпи напред и влезе в полезрението й. Беше същият мъж, когото бе довела да види имота, но все още не можеше да си спомни името му. Беше се преоблякъл и вместо дългото палто и деловия, ушит по поръчка костюм носеше спортни дрехи. Не беше свалил ръкавиците, косата му беше скрита под плетена шапка.

Аманда отново изви тяло и се опита да се освободи от въжетата.

Той я гледа мълчаливо няколко минути, докато тя осъзна, че усилията й са напразни.

— За съжаление мисля, че няма да можеш да се освободиш — обясни мъжът и започна да крачи напред-назад пред нея.

— Моля те. Защо ми причиняваш това? — попита тя, но от устата й излезе само вибриращо мънкане.

Мъжът стисна устни и поклати глава, имитирайки звука, и се засмя.

— Ако искаш да говориш с мен, трябва да положиш повече усилия. Хайде, можеш да го направиш. Отвори уста.

Аманда се втренчи в него парализирана. Страхуваше се толкова много, че имаше чувството, че ще припадне.

Той се наведе и доближи лице на няколко сантиметра от нейното.

— Искам да ти покажа нещо. — Човекът извади от джоба си стара черно-бяла снимка и я поднесе пред лицето й. — Погледни я. Спомняш ли си?

Тя нямаше сили, беше се обезводнила и се чувстваше твърде зашеметена, за да се съсредоточи.

— Хайде, Манди. — Той щракна с пръсти няколко пъти. — Обърни внимание на снимката. Спомняш ли си?

Аманда все още беше объркана. Снимката не й говореше нищо.

И после се сети.

„Не може да бъде“ — помисли си тя.

— Добре дошла в страха си, Манди — прошепна мъжът. — Знам какво те плаши до смърт.