Екзекуторът

102.

Хънтър търпеливо седеше до металната маса в малката, боядисана в бяло стая за частни посещения в калифорнийския затвор в Техачапи. Той чу подрънкване на вериги и после вратата се отвори. Първо влезе едър надзирател. Мускулите му щяха да скъсат плата на опънатата по тялото му униформа размер XXL. В сравнение с размерите му мъжът зад него приличаше на джудже. Той имаше бледа кожа, беше среден на ръст и беше облечен в бяло.

Веригата, с която ръцете му бяха оковани пред него, беше увита около кръста му и се спускаше до глезените, позволявайки му да прави ситни крачки като гейша. Косата му беше подстригана късо, но Робърт забеляза, че е прошарена на слепоочията. Устните му не бяха толкова пълни като на снимката в годишника. Лявата му буза беше разкрасена от лошо заздравял белег. Очите му все още бяха като на котка, но бяха загубили заплашителността си. Той спря на прага и се намръщи, когато видя Хънтър.

— По дяволите, кое е това момченце, Дюбал? — обърна се Питър Елдър към надзирателя, който безучастно повдигна рамене, а после въведе затворника и го настани до масата срещу посетителя.

— Ако се нуждаете от нещо, ще бъда отвън — рече Дюбал, излезе и остави тежката врата да се тресне зад него.

Питър Елдър седеше с ръце в скута, наведена глава и прегърбени рамене, но очите му оглеждаха изпитателно Робърт, както хищник се взира в плячката.

— Трябва да си много важно ченге — отбеляза той с тих глас.

Хънтър се беше облегнал назад на стола.

— Защо мислиш така?

Елдър се усмихна и разкри лошо поддържани зъби.

— Това не е нормалният час за посещения, нито обичайната стая за свиждания. Затова целият съм окован. Обикновено ми слагат само белезници, но пътят от карцера е дълъг, а тук не рискуват. Ти трябва да си някой тузар и отчаяно искаш нещо от мен, за да се срещаме тук.

— Казвам се Робърт Хънтър. Детектив съм от отдел „Убийства“ в Лос Анджелис. — Показа му значката си.

— Не ми пука кой си и от къде си, ченге. Интересува ме само какво искаш от мен.

Хънтър се втренчи в човека пред себе си и после спокойно отговори:

— Помощта ти.

Питър се изсмя шумно и сложи ръце на масата. Веригата му издрънча силно върху метала.

— Защо ще ти помагам, ченге?

Робърт знаеше, че между затворниците има правило да не помагат на полицията. За тях това беше като да изменят на братство, доносничество, предателство и ако някой разбереше, последиците щяха да бъдат фатални. Ако искаше Питър Елдър да му помогне, трябваше да изиграе правилно картите си.

— Искам да помогнеш не на мен, а на приятелите си.

Елдър учудено изви вежди.

— Приятели? — изсмя се. — Да не би да пушиш трева, ченге? Аз съм тук от четиринайсет години, всичките прекарани в карцер. — Питър произнасяше монотонно всяка дума. — Не общувам с никого. Изолиран съм от всичко и всеки. Дори кореспонденцията ми е ограничена. Всичките приятели, които имам, живеят в главата ми, ченге.

— Някогашните ти приятели.

Елдър заинтригувано вдигна глава.

— Спомняш ли си едно хлапе от гимназията в Комптън на име Брет Стюарт Никълс?

Затворникът се облегна назад на стола и се подсмихна. За миг погледът му стана унесен, сякаш миналото се разигра пред очите му. Когато заговори, гласът му прозвуча по-оживено:

— Става дума за Брет?

— Донякъде.

— Какво по-точно означава това?

Робърт бавно разказа на Елдър леко изменена версия на случилото се.

— Смятаме, че убиецът преследва вашата стара група приятели.

— От гимназията в Комптън?

— Не е задължително.

— Мамка му! Ще престанеш ли да говориш в гатанки, ченге? Объркваш мислите ми. Кое не е задължително?

Хънтър извади снимката на четирите момичета от гимназията в Гардена от найлонова папка.

— Тези момичета не са учили в гимназията в Комптън. — Той бутна фотографията към затворника. — Познаваш ли някоя от тях?

Елдър дълго гледа снимката и накрая поклати глава.

— Не — студено отвърна.

Робърт разбра, че Питър лъже, но се престори, че му повярва.

— Може би някои от тези момичета са се мотаели с теб и Брет след училище. — Взе снимката и видя как Елдър без желание откъсна очи от нея. — Убиецът премахна две от тях.

— Кои две? — машинално попита Питър. Нервен рефлекс на обезпокоен човек.

— Няма значение. Щом момичетата не са се мотали с вас, няма смисъл. Приключихме. — Той понечи да стане.

— Чакай малко. — Елдър се наведе напред. Гласът му прозвуча настойчиво. — Дай пак да видя снимката.

— Защо?

— Мина много време, ченге. Забравил съм доста неща. Може би ако я видя отново…

Хънтър бавно бутна снимката към него. Този път затворникът я взе в окованите си ръце. Робърт наблюдаваше внимателно как очите на Питър се стрелкат от момиче на момиче. Нямаше съмнение, че погледът му се съсредоточава най-вече върху втората девойка отляво надясно — Аманда Райли.