Екзекуторът

58.

— Извинявай, маце — каза най-високият от четиримата мъже, които седяха на ъгловата маса в старомодното ресторантче, на чернокосата сервитьорка, докато минаваше покрай тях.

— Да. — Моли се обърна към него и се постара да не изглежда раздразнена. Четиримата й досаждаха от петнайсет минути.

— Уморена ли си? — продължи той. Другите трима вече се кикотеха.

— Защо? — леко озадачено попита тя.

— Защото искам да знаеш, че докато имам лице, ще има къде да седнеш.

Всичките избухнаха в смях.

— Поръчка — извикаха от претрупаната с работа кухня.

Моли отиде до тезгяха да вземе поръчката и почувства как очите им сякаш изгарят гърба на червено-бялата й униформа.

Всичките маси в малкото заведение бяха заети. Повечето клиенти бяха отрепки като четиримата в ъгъла, които мислеха, че всяка сервитьорка в Южен Лос Анджелис умира да легне с тях. Моли не харесваше работата си и обидите, които вървяха с нея, но нямаше избор, защото отчаяно се нуждаеше от пари.

Тя занесе поръчката на мъж на средна възраст, който седеше сам, и докато слагаше чинията пред него, той хвана ръката й.

— Извинявай, сладурано, но не съм поръчвал това, мамка му.

— Не поръчахте ли двоен чийзбургер и пържени картофи?

— Да, но изрично казах, че не искам проклетите кисели краставички. Мразя ги. На това какво му викаш, по дяволите? — Той вдигна горната част на сандвича и посочи три дълги парченца кисели краставички.

— Много съжалявам, господине — смутено се извини Моли и посегна към чинията. — Ще кажа на готвача да ги махне.

— Няма да ги махне — ядосано възрази мъжът със стиснати зъби. — Ще ми приготви друг чийзбургер. Този е съсипан.

— Няма проблем, господине. Веднага ще ви донеса друг.

— Тъпа кучка — измърмори той.

Докато вървеше към кухнята, Моли забеляза мексиканец на трийсетина години, облечен в стари, мръсни и окъсани дрехи, който стоеше на входа. Той я видя, че го гледа, и плахо попита:

— Извинете, госпожице. Може ли да вляза да хапна нещо? Имам пари. — Мъжът потупа джоба на панталоните си и Моли чу звън на монети.

— Да, разбира се — отвърна тя и се намръщи на странния въпрос. Обърна се и огледа оживената закусвалня. До вратата се освободи маса. — Седнете тук. Ще ви донеса меню.

Той се усмихна.

— Много ви благодаря, госпожице. Много сте любезна. Няма да се бавя. Храня се бързо.

Моли също се усмихна, без да разбира защо й е чак толкова благодарен. Тя отиде в кухнята и се приготви да обясни на Били, дебелия готвач от Тексас, за случката с киселите краставички, когато чу силен вик от заведението.

— Кой ти каза да седнеш тук? — Дона Хигинс, собственичката на ресторантчето, стоеше и крещеше на мексиканеца.

— Съжалявам — стеснително каза той. — Сервитьорката каза, че може.

— Коя сервитьорка?

Мъжът срамежливо наведе глава.

— Няма да се бавя. Обещавам да се нахраня бързо.

— Не ме интересува как се храниш, стига да не е в моя ресторант.

— Не прося милостиня, госпожице. Имам пари. Мога да платя храната си.

— Разбира се, че имаш пари — извика Дона, размахвайки ръце като обезумяла. — Вероятно си ги откраднал.

— Не съм. Помогнах на един човек да избута колата си от пътя и той любезно ми даде няколко долара. — Мексиканецът й показа шепа монети и банкнота от един долар. — Може да ям навън или отзад, госпожице. Нямам нищо против. Искам само топла храна, може би яйца и бекон и чаша мляко. Не съм ял от няколко дни.

— Няма да ядеш тук. Обзалагам се, че си проклет нелегален емигрант, нали?

Мексиканецът се вцепени.

— Така си и помислих. Разкарай се от ресторанта ми, смрадливецо. — Дона посочи вратата. — Или ще извикам емиграционните власти.

Тъжните му очи обходиха заведението. Всички го гледаха. Без да пророни дума, той пъхна в джоба си малкото пари, които имаше, и излезе.

— Хей! — извика женски глас, когато мексиканецът зави зад ъгъла. — Почакай!

Той спря и се обърна. Чернокосата сервитьорка беше излязла през задния вход. Носеше кафяв хартиен плик.

— Обичаш ли кисели краставички?

Мексиканецът първо се намръщи, озадачен от въпроса, а после кимна.

— Да, хубави са.

— Вземи. — Тя му предложи хартиения плик и се усмихна. — Тук има двоен чийзбургер с кисели краставички и шише мляко.

Младият мъж се втренчи благодарно в нея и посегна към джоба си.

— Не, не — поклати глава Моли. — Не е нужно да ми плащаш. Всичко е наред.

— Не искам подаяния, госпожице. Имам пари да платя храната си.

— Знам. Видях ги — отново се усмихна тя. — Но това не е подаяние. Готвачът ми е приготвил твърде много ядене за обедната почивка, а аз съм на диета — излъга тя и пак му подаде плика. — Вземи. Не мога да изям всичко това. Ще го изхвърля.

Той се поколеба за миг, а сетне взе храната и се усмихна.

— Много ви благодаря. Вие сте добър човек.

Моли го гледа, докато мексиканецът се отдалечи, и след това се върна в закусвалнята.

— Може да си търсиш друга работа, малка кучко — заяви Дона Хигинс.

— Защо?

— Кой ти каза, че може да си почиваш, когато заведението е пълно?

— Нямаше ме само три минути.

— Не ми пука. Ти си позволи да си почиваш, когато не трябваше, и открадна храна.

Сервитьорката отвори уста от почуда.

— Не съм откраднала храна.

— Така ли? Ами чийзбургерът, пържените картофи и шишето мляко, които взе от хладилника?

— Щях да ги платя.

— Да, и още как. Днес няма да получиш надница.

— Какво? — Моли почувства, че я обзема паника. — Моля ви, госпожо Хигинс. Много съжалявам. Не трябваше да взимам храната и ще я платя. Ще работя извънредно, ако искате. Трябват ми пари за наема.

— О, горката! — Дона изкриви лице в подигравателна гримаса. — Трябваше да помислиш за това, преди да крадеш от мен. Махай се от ресторанта ми.

Той седеше на същата маса до предния прозорец в малкия ресторант от осем часа. Хлътналите му очи оглеждаха лицето на всеки пътник, който се качваше или слизаше от автобусите, които спираха срещу входа.

Поръча си още едно кафе и погледна часовника си. До пристигането на следващия автобус оставаха три минути. Имаше достатъчно време да отиде до тоалетната. Мъжът се придържаше към една и съща практика от няколко дни — идваше по обяд и си тръгваше в единайсет вечерта, когато затвореха заведението, но още не му беше провървяло.

Той наплиска лицето си със студена вода и прокара показалеца на дясната си ръка по грозния белег на челото си.

— Няма да чакам още дълго — прошепна той на отражението си в огледалото.

Автобусът пристигаше, когато човекът излезе от тоалетната. Пристигаше най-малко минута по-рано от разписанието. Мъжът се прокле и хукна към прозореца. Очите му трескаво търсеха, но повечето пътници вече се бяха разпръснали.

Брюнетката в червено-бяла униформа на сервитьорка трябваше да тича, но успя да стигне до спирката точно когато автобусът беше готов да потегли. Тя седна до един от прозорците отпред, закри с ръце лицето си и се запита какво извинение да каже на хазяина си.

Мъжът в ресторанта не я видя.