Екзекуторът

67.

Думите на Моли бяха толкова изненадващи, че двамата детективи ги проумяха едва след няколко секунди.

— Гласът твоят ли беше? — попита Хънтър, все още поразен колко много знае тя. — Когато каза това на жената, гласът твоят ли беше или на някой друг?

— Моят — прошепна момичето.

Гарсия трескаво потърка лице. Не знаеше какво да каже.

— Някак знаех, че жената на стола се страхува от огън — добави Моли. — И затова казах тези думи.

Робърт се облегна на стола и се замисли.

— Виденията продължават само трийсетина секунди. Не знам защо ми се явяват, нито защо ги чувствам толкова реално. Не знам защо не бях зрител като в предишните. Искам, но не знам всички отговори. — Тя млъкна и отмести очи от Хънтър. — Опитвам се да ви кажа, че който и да е убиецът, той знае за страховете на жертвите.

Щрак, щрак, щрак. Човекът с фотоапарата на отсрещната страна на Източна първа улица бързо направи три последователни снимки, без някой да забележи.

— Спомняш ли си нещо друго за виденията, Моли? — попита Карлос и видя, че очите на момичето се разшириха от ужас. То изглеждаше несигурно за миг и след това посегна към чантата си.

Робърт хвана ръката й.

— Почакай.

Моли го погледна и после нервно отскубна ръката си и стана.

— Моля те, изслушай ме.

Двамата детективи скочиха едновременно.

— Това беше грешка.

— Не. — Тонът на Хънтър беше твърд, но не заплашителен. — Дай ми минутка да ти обясня и после можеш да си вървиш. Никой няма да ти попречи.

Моли спря и Робърт се възползва, за да не позволи колебанието да я завладее.

— Не знаех дали някога ще се обадиш отново. Ти си тръгна, преди някой полицай да има възможност да запише показанията ти. Не ни остави нищо, затова разчитах само на пенсилванския ти акцент. Проучихме те набързо. Името ти се появи в списъка на изчезналите лица.

Тя се скова.

— Не казахме на баща ти.

Когато им разказа историята за фанатично-религиозните си родители, Моли говори предимно за майка си и рядко споменаваше баща си. И винаги когато го правеше, позата й се променяше и движенията й ставаха нервни. Робърт разбра колко много се страхува тя от Джон.

— И няма да му кажем — увери я.

Тя дълго гледа Хънтър и после се взря в Гарсия. Той кимна и й намигна окуражително, сякаш искаше да рече: „Няма да му кажем, щом не искаш.“

Тялото й се отпусна.

— Обещавам ти, Моли. Не сме говорили с него. И помощта ти може да ни е от полза — добави Робърт.

В него имаше нещо успокояващо и внушаващо доверие. Мигът на напрежение отлетя и тя отново седна.

— Причината да ви се обадя днес…

— Пак си имал видение? — предположи Карлос.

— Не беше видение, а проблясък.

Щрак, щрак, щрак. Още три снимки.

— Какво имаш предвид?

— Понякога ми се явяват бързи проблясъци от предишните ми видения. Виждам нещо, което не е било там преди. Продължават само няколко секунди.

— Наричат се остатъчни проблясъци — обясни Хънтър, без да се впуска в подробности.

Моли го погледна с любопитство.

— Той чете много — обади се Гарсия. — Е, за какво беше този проблясък?

— За нещо, което казах.

— На кого? — попита Робърт.

— На свещеника. Точно преди да го убия.

Щрак, щрак, щрак.

— Но ти спомена, че не е имало звук във видението ти със свещеника — рече Карлос.

— Нямаше, но в проблясъка имаше.

— И какво му каза?

Моли въздъхна дълбоко.

— Всичките ще умрат.