Екзекуторът

26.

Райън Търнър пристигна в агенцията за недвижими имоти „Райли“ в Западен Холивуд с час и петнайсет минути закъснение. Аманда беше разговаряла с евентуалния купувач само по телефона и не знаеше какво да очаква, но остана приятно изненадана. Той беше висок метър осемдесет и пет, на четирийсет и няколко години и с атлетично телосложение. Тъмнокестенявата му коса беше къса, подстригана в консервативна прическа и чиста, в пълна хармония с всичко останало в него. Беше добре облечен в скъп делови костюм, с излъскани до блясък обувки на краката и говореше с лек южняшки акцент.

— Извинявайте, че закъснях — каза и твърдо стисна ръката й. — Деловите хора винаги говорят повече, отколкото трябва.

— Няма проблем, господин Търнър — отвърна тя и му се усмихна. — Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Очаквам с нетърпение да разгледам къщата. От онова, което видях в уебсайта ви, тя изглежда идеална.

Усмивката на Аманда стана по-широка.

— И моля ви, наричайте ме Райън — добави той.

— Само ако вие ме наричате Аманда.

— Договорихме се.

Райън убеди Аманда да я закара до къщата с неговата кола. Движението не беше натоварено и пътуването продължи малко повече от час. През първите двайсет и пет минути Аманда му обяснява колко прекрасен е имотът. Предварително репетираната реч се лееше от устата й като поезия. През остатъка от пътуването двамата разговаряха за всичко, от бизнес до коледни подаръци.

Първото, което Райън забеляза, докато минаваха през големите порти с електронно заключване на имението в Малибу, беше тенис кортът вляво.

— Внушително — заяви.

Останалата част от къщата не го разочарова. Осемнайсет хиляди квадратни метра жилищна площ с високи тавани, греди и великолепен мраморен под. Луксозният интериор беше украсен с модерни, стилни мебели. Дискретното осветление създаваше спокойна и задушевна атмосфера във всяка стая. Просторният двор за почивка и развлечения и големият басейн с минерална вода навън бяха финалните щрихи на имота.

Докато разглеждаше стаите, Райън се опитваше да прикрие вълнението си, като държеше в джобовете на дългото си черно палто ръцете си с кожени ръкавици, но усмивката на лицето го издаде. В случая къщата се продаваше сама, нямаше нужда от реклама.

— Имаш ли нещо против, ако отново огледаме всекидневната, преди да тръгнем? — попита той, докато гледаше през прозореца на голямата спалня на втория етаж.

— Не, разбира се — отвърна Аманда, опитвайки се да овладее въодушевлението си.

Те влязоха във всекидневната и тя застана до големите, ръчно изработени дървени двойни врати. Беше малко неспокойна.

Райън отиде зад разкошния бял кожен диван в средата на огромната стая. Очите му бяха приковани в ефектната камина, облицована с речни камъни.

— Камината сигурно работи, нали? — обърна се той към Аманда.

— Да. Всичко в къщата функционира безупречно.

— Предполагам, че огънят се поддържа с газ, а не с дърва, иначе ще ми трябва цяла гора да го запаля.

Аманда забеляза, че той каза „ще ми трябва“, и прехапа устни, за да прикрие усмивката си.

— Прав си. Огънят е на газ.

— Може ли да го запалим да погледам?

Въпросът изненада Аманда, която отвори широко очи и се втренчи в клиента.

— Добре ли си?

— Да… Чувствам се отлично. — След няколко секунди тя възвърна присъствие на духа. — Предполагам, че няма проблем, щом искаш да запалиш камината, но ако не възразяваш, аз ще изчакам в кухнята.

Райън присви очи и направи две крачки към нея.

— Има ли нещо?

— Не. Всичко е наред. — Тя се помъчи да изглежда смела, но не успя да го убеди.

— Не всичко е наред. Лицето ти пребледня, Аманда. Пропуснах ли нещо? — Огледа стаята.

— Не, не… — Реакцията й го беше стреснала и Аманда знаеше това. — С къщата и камината всичко е наред. Гарантирам.

— Тогава какво има? Умея да чета мислите на хората и виждам, че нещо те тревожи.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Аз… не обичам много огъня. — Аманда наведе глава като свенливо момиченце.

Райън се засмя нервно, приближи се до нея и се опита отново да я погледне в очите.

— Сериозно?

Тя вдигна глава и срещна загрижения му поглед.

— Неприятно преживяване? — тихо попита той.

Тя стисна устни и кимна.

Райън успокояващо сложи ръка на рамото й.

— Искаш ли да знаеш нещо? — попита той след кратко мълчание. — Аз се вцепенявам от страх от паяци.

Устните й се разтеглиха в предпазлива усмивка.

— Когато бях малък, имах таванска стая в старата ни дървена къща. Една нощ заспах, докато четях. Трябва да е било три или четири сутринта, когато усетих, че нещо пълзи по врата ми.

— О, боже! — възкликна Аманда и потрепери.

— Все още сънен, аз се опитах да се почеша, но ядосах паяка и го бутнах под яката на ризата си.

— Гадост!

— Беше обикновен кафяв паяк отшелник, който хапе многократно. Мисля, че онзи във врата ми беше много гладен, защото ме ухапа дванайсет пъти.

На лицето на Аманда се изписа погнуса и ръката й припряно потърка тила й.

— За жалост организмът ми реагира лошо на ухапването. Вдигнах висока температура, втресе ме, гадеше ми се и на кожата ми се появиха големи бели мехури. Оттогава всеки път, щом видя паяк, се държа като лигльо. Дори гласът ми се променя и става писклив като на куклата Барби.

— Наистина ли? — засмя се тя.

— Повярвай ми. — Райън кимна и се усмихна. — Чувствам се неудобно.

Не й се говореше за случилото се, но трябваше да го убеди, че къщата е идеална.

— Бях млада, когато се случи — започна тя и отметна бретона от челото си. — С приятелката ми си играехме. Преструвахме се, че готвим. Не знам какво точно стана, но дрехите ми се запалиха.

Интересът му се засили.

— Провървя ми, че се запали само гърбът на роклята ми. Изгарял ли си се?

Райън поклати глава.

— Не и по този начин.

— Трудно ми е да опиша болката. — Аманда млъкна, търсейки думи да илюстрира преживяното.

— Не е като попарване, нито докосване до гореща ютия. Не е като ужилване, а е нещо толкова силно, че мозъкът ти спира да работи и се молиш да умреш. Имах чувството, че кожата ми се разтопява. Долових миризмата на горящата ми коса. — Докосна косата си. Погледът й стана унесен. — Бяхме сами вкъщи. Докато приятелката ми намери вода и я плисна върху мен, по-голямата част от гърба и врата ми беше изгоряла.

Двамата мълчаливо се вгледаха един в друг.

— Искрено съжалявам — каза Райън.

— Всичко е наред. Вината, не е твоя. Трябва да се науча да контролирам чувствата си, но не мога. Всеки огън ме плаши до смърт.

Той се върна в средата на стаята и Аманда го последва.

— Аз ходих при психолог за страха си от паяци — добави Райън. — Те знаят специални терапии, които уж ти помагат да се отървеш от фобиите.

— И какво стана? — попита тя.

— Психологът ми говори много и след няколко сеанса реши, че съм готов да се изправя пред страха си. Донесе огромен космат паяк и го сложи в ръката ми, за да се опита да докаже, че насекомото е безобидно.

— Имаше ли ефект?

— Да, и още как. Подмокрих се и после изскочих от стаята, като крещях като луд.

Аманда се засмя.

— Може би никога не можеш да преодолееш някои страхове. — Райън се приближи до кожения диван. Тя стоеше на две крачки от него и гледаше камината.

Пръстите му стиснаха нещо в джоба му.

— Що се отнася до нещастния случай, когато си била малка, и колко много се страхуваш от огън… — започна той.

— Да? — отвърна тя, без да се обръща.

Гласът му изведнъж се промени:

— Аз вече знаех.

Преди Аманда да успее да се обърне към него, Райън я сграбчи и притисна влажна кърпа до носа и устата й.