Екзекуторът

32.

— Благодаря за питието. Много сте любезна. — Робърт седна срещу нея.

Жената му се усмихна и разкри ослепителни зъби като от стоматологично списание.

— Няма проблем. Хубаво е да намериш човек, който разбира от питиета.

Хънтър забеляза, че тя пие същото уиски като него.

— Харесвате ли шотландско уиски?

— Обичам силните напитки.

Жената изпи глътка малцово уиски под зоркия му поглед.

— Казвам се Робърт — представи се той и протегна ръка.

— Аз съм Клеър Андерсън.

Двамата си стиснаха ръце и Хънтър усети колко гладка е кожата й.

— Често ли идвате тук? — попита тя.

— Не. Тази вечер се нуждаех от питие и не ми се ходеше в шумно заведение. Тук предлагат хубаво малцово уиски и атмосферата е… спокойна. А вие?

— Идвам тук от време на време. Апартаментът ми е през една пресечка.

— Мястото е страхотно, но тук не се събират репортери, нали? — небрежно подхвърли той.

Усмивката й не помръкна, а само стана по-естествена.

— В такъв случай предполагам, че ме познахте.

— Косата ви е различна, по-къдрава, но ви помня от църквата „Седемте светии“. Попитахте ме дали смятам, че убийството е дело на сериен убиец, преди да съм огледал местопрестъплението.

Клеър озадачено повдигна вежди.

— И сега, след като огледахте местопрестъплението, смятате ли, че е дело на сериен убиец?

— Започнахте добре. — Робърт разочаровано поклати глава. — Почерпихте ме. Не трябваше ли да има малко сладки приказки и може би флиртуване, преди да започнат въпросите?

— Може да го направим, ако искате.

— Мисля, че така ще бъде по-добре.

— За какво желаете да разговаряме, детектив Хънтър?

— Наричайте ме Робърт.

— За какво желаеш да разговаряме, Робърт?

— Нека започнем с това. — Той се наведе напред, взе чашата й и изля съдържанието й в своята. — Какво пиеш всъщност?

Тя го изгледа.

— Как разбра, че не пия шотландско уиски? — попита. В гласа й прозвуча предизвикателна нотка.

Хънтър повдигна вежди.

Клеър издържа погледа му и после отново се усмихна:

— Е, добре, хвана ме. Пия джин с тоник.

Миг по-късно Робърт се върна на масата с леденостудена чаша джин с тоник.

— Благодаря — рече Клеър и отпи. — Да опитаме отново, а? — Протегна ръка. — Аз съм Клеър.

— Аха, казала си ми истинското си име, така ли?

Тя кимна.

Този път Хънтър не си направи труда да стисне ръката й.

— За кой вестник работиш?

Клеър отдръпна ръката си. Не изглеждаше обидена.

— „Ел Ей Таймс“. — Замисли се за секунда. — Всъщност съм на изпитателен срок.

— Разбирам. И мислиш, че историята за сериен убиец ще ти даде възможността да се представиш отлично?

— Да речем, че няма да попречи на шансовете ми.

Робърт отпи от уискито си.

— За съжаление не мога да ти помогна.

— Я стига, Робърт. Трябва ми само малко информация, нещо, което другите репортери не знаят. Няма да е трудно, защото никой не знае нищо.

— Това е, защото все още нищо не е известно.

— Шегуваш ли се? Някой е обезглавил свещеник и е забил кучешка глава във врата му. Убиецът буквално е боядисал църквата в кръв. Това е поведение на откачен психопат, а не на обикновен убиец и ти го знаеш прекрасно. Всичко е добре планирано. Аз смятам, че той ще го направи отново или вече го е направил. А ти как мислиш?

Хънтър се усмихна.

— Това беше умно. Опитваш се да ме уговориш да коментирам, като замаскираш въпроса си като лично мнение. В часовете по журналистика ли го научи?

Клеър прокара пръсти през косата си.

— Учих два семестъра психология в Университета на Айдахо.

— Родена си в щата на картофите?

— В Айдахо няма само картофи — безучастно отговори тя.

— Убеден съм.

— Освен това съм чела книгата ти.

Робърт вдигна глава.

— Не съм писал книга.

— Е, добре, докторската ти дисертация за поведението на престъпниците. Издадена е като книга и е задължително четиво във ФБР, в Националния център за анализ на тежки престъпления. — Клеър забеляза въпросителния му поглед. — Срещах се със стажант във ФБР — обясни тя. — Дисертацията ти е много емоционална, но изключително добра. Нищо чудно, че всеки психоанализатор във ФБР трябва да я прочете. Изненадана съм, че не са те поканили да изнасяш лекции.

„Клеър смени тактиката — помисли си Хънтър — и сега прибягва до ласкателство.“

— Освен това те проучих набързо — добави тя. — Вундеркинд, дете чудо. Учил си в училище „Мирман“ за надарени деца, завършил си за нула време университета и си взел докторска степен, когато си бил на двайсет и три години. Внушително. Как човек като теб свършва като детектив, а не е милионер?

От джубокса зазвуча песен на „Гънс енд Роузис“.

— От живота ми няма да излезе бестселър.

— Нямам намерение да пиша бестселър — непринудено отвърна Клеър, — но книгата ти ме заинтригува. Вярвам, че теориите ти са правилни, но нещо ме безпокои.

— Какво?

— Ако драстично не си променил мнението си или не си готов да оспориш тезата си, ти не мислиш, че убийството и църквата е случайна проява на насилие. Права ли съм?

— Пак започваш. Пробутваш ми мислите си и очакваш да се съглася или да ги отрека.

— Престани, Робърт. Нека напиша статията заедно с теб. Ще свърша чудесна работа. Може да те направя известен.

Хънтър се засмя, кръстоса крака и сложи ръце на коленете си.

— Известен?

— Ти си страхотен детектив. Знам го, защото те проучих. Историята ти за залавяне на престъпници, особено опасни и закоравели, е забележителна, но малцина знаят това. Ти заслужаваш признание. Лос Анджелис отчаяно се нуждае от герои.

Робърт бавно отпи от шотландското уиски. Трябваше да признае, че Клеър Андерсън определено беше добра в играта на ласкателства.

— Доволен съм и от онова, което съм. Не искам да бъда герой. И не ми е нужно да бъда известен.

— Доволен си? Не вярвам.

Той скръсти ръце.

— Харесвам живота си такъв какъвто е. Обичам да бъда…

— Самотник?

Той не отговори.

— Е, добре. — Тя се наведе напред и облегна лакти на масата. — Отговори ми неофициално, не като ченге, а като криминален психолог, само за да задоволиш любопитството ми.

Робърт заинтригувано повдигна лявата си вежда.

— Неофициално?

— Да. Обещавам.

— Питай.

— Да предположим, че ти не разследваш този случай, а само го изучаваш и трябва да направиш профил на убиеца единствено по онова, което си видял в църквата „Седемте светии“. Профилът ще покаже ли, че неизвестният извършител вероятно ще наруши закона отново или че вече е нарушавал закона в миналото, или и двете?

Хънтър се засмя.

— Не се отказваш, а?

— Нямаше да съм добър репортер, ако се отказвах — отвърна тя и му намигна.

Той изпи питието си и недвусмислено тресна празната чаша на масата. Клеър направи същото.

— Още по едно? — попита тя.

Хънтър колебливо погледна часовника си.

— Хайде. Нямаш съпруга, която те чака у дома, нали?

— Не знам защо, но мисля, че ти вече знаеш отговора на този въпрос.

Клеър се изкикоти.

— Казах ти, че те проучих. — Осъзна колко налудничаво прозвучаха думите й и побърза да добави: — Не като психопат, който те дебне. Проучването е част от работата на журналиста.

Последва мълчание.

— Мой ред е да черпя. Обещавам, че няма да задавам повече въпроси за случая.

Робърт направи гримаса.

— Съмнявам се в това.

— Виж какво — рече Клеър и стана. — Имам отворена сметка на бара. Поръчай си каквото искаш и ми вземи още един джин с тоник, а аз ще отида до тоалетната. Ще изпием по още едно тук и после може би ще отидем другаде. Съквартирантката ми отсъства от града тази събота и неделя. — Устните й се разтеглиха в съблазнителна усмивка.

Явно беше готова да отиде до края. Хънтър реши, че Клеър сигурно е изумителна в леглото, но изпълнението й щеше да бъде в пряка зависимост от информацията, която любовникът й можеше да даде. Тя щеше да прави любов с информацията, а не с мъжа.

— Виж, Клеър. Ти си много привлекателна жена. Сигурен съм, че можеш да избереш, когото поискаш и да го заведеш у дома.

— Избирам теб.

Хънтър се засмя.

— Поласкан съм. Но това ще бъде по неправилни причини и ти го знаеш.

— Понякога неправилните причини са най-добрите.

— В повечето нощи бих се съгласил с това, но днес ще трябва да го отложим за друг път.

— Отсвирваш ме? — обидено попита тя.

— Не съвсем. — Робърт замълча за миг. — Когато разследването приключи, ще те поканя на вечеря. Нека видим дали тогава все още ще искаш да ме заведеш у вас да пийнем нещо.