Екзекуторът

54.

Робърт се наведе напред, вгледа се в Таня и сетне поклати глава.

— Не можем да кажем със сигурност, но се интересуваме от него. Какво можеш да ни кажеш за този човек?

— Не много — със задавен глас отговори тя.

— Всичко би помогнало — настоя Карлос.

— Клиентът си запази час за разглеждане на къщата по телефона. Каза, че името му е Райън Търнър.

Хънтър го записа в черното си тефтерче.

— Кога стана това? Кога се обади да си запази час?

— В петък.

— Кой разговаря с него? Ти или Манди?

— Първия път аз.

— Имало е второ обаждане?

— Да. Той позвъни в събота да каже, че малко ще закъснее.

Котаракът отново се показа на вратата. Този път предпазливо влезе във всекидневната и легна под пластмасовата маса.

— Спомняш ли си разговора, който проведе с него?

Таня кимна.

— Не беше много дълъг.

— Помниш ли гласа му? Имаше ли нещо особено в него? Например акцентът?

— Да. Определено имаше южняшки акцент, като провинциален носов изговор, може би от Тексас или Мисисипи.

— Тонът му агресивен ли беше или учтив? А гласът му висок ли беше или тих?

Тя поклати глава.

— Изобщо не беше агресивен, а много учтив. Нямаше нищо особено в гласа му. — Таня наведе глава.

— Съжалявам.

— Всичко е наред — окуражи я Робърт. — Справяш се страхотно. Звучеше ли ти така, сякаш с Манди го познавате отпреди? Може би клиент, който наскоро е посетил агенцията?

Отново настъпи мълчание. Таня се втренчи за миг в треперещите си ръце и сетне поклати глава.

— Не мисля. Напоследък не идваха много клиенти.

— Той дойде ли в „Райли“, преди да отидат в къщата в Малибу, или са се запознали там? — попита Гарсия.

Таня отново избърса очите си.

— Политиката ни е да не казваме адреса на имота на клиенти, с които не сме се срещали. Той дойде в агенцията.

— Ти видя ли го?

— Не — въздъхна жената. — Той си запазил час за разглеждане за късно следобед, но се обади и каза, че ще закъснее един час. Попитах Манди дали иска да чакам с нея. — По лицето й отново започнаха да се стичат сълзи. — Тя отговори, че ще се оправи сама. Каза ми да си отида у дома, защото е събота. — Таня си пое дълбоко дъх и гласът й потрепери. — Трябваше да отида с нея.

— Нямало е да можеш да направиш нищо, Таня — утеши я Хънтър.

— Манди се страхуваше до смърт от огъня — добави тя и отново наведе глава.

Двамата детективи се спогледаха.

— Защо? — попита Робърт.

Тя не отговори веднага. Устните й потрепериха.

— Била е силно обгорена, когато е била малко момиче.

— Знаеш ли какво се е случило?

— Не точно. Манди не говореше за това. Каза ми, че когато била малка, роклята й се запалила и оттогава е развила страшна фобия от огъня. В дома й няма газова печка. Всичко е на електричество. Дори свещите я изнервяха. — Таня млъкна, въздъхна дълбоко и започна да хлипа: — Защо… защо някой би сторил това на Манди или на друго човешко същество? Не го разбирам. Трябва да си чудовище, за да изгориш жив някого. — Тя дишаше учестено. — Сигурно е страдала много. — Таня избухна в истеричен плач и закри с ръце лицето си.

Хънтър се приближи до нея и коленичи.

— Искрено съжаляваме за загубата ти, Таня — каза и докосна рамото й. — Знам колко труден е този период и много сме ти благодарни, че разговаряш с нас.

Външната врата на апартамента се отвори и вътре влезе четирийсет и няколко годишен мъж с хубав син костюм, бяла риза и обикновена вратовръзка. Беше висок колкото Гарсия и в добра физическа форма. Той спря и бързо огледа сцената.

— Таня, добре ли си? — Мъжът пусна коженото куфарче, което държеше, и се втурна към нея.

Тя вдигна глава. Очите й бяха подпухнали и зачервени.

— Добре съм, Дъг.

Робърт се изправи и отстъпи встрани.

— Това е съпругът ми — обясни Таня и се обърна към Дъг: — Те са детективи от отдел „Убийства“.

Хънтър и Гарсия се опитаха да се представят, но Дъг не слушаше.

— Какво правите, по дяволите? — попита. — Не виждате ли какво преживява тя?

— Съжаляваме, господин Ригс — отвърна Робърт.

— Всичко е наред — намеси се Таня. — Те си вършат работата и аз искам да помогна, ако мога.

— Но ти не знаеш нищо. Нали каза, че не си видяла мъжа.

— Всяка информация помага, господин Ригс — възрази Хънтър. — Таня ни разказа някои неща от живота на Аманда Райли и това със сигурност ще ни помогне в разследването.

Дъг прегърна съпругата си.

— Трябваше да остана у дома при теб днес. Ти не си в състояние да седиш сама, нито да бъдеш разпитвана от полицията. — Той стрелна с гневен поглед двамата детективи.

— Не съм инвалид, Дъг, само съм разстроена.

— Много ни помогна, Таня — каза Робърт и кимна на партньора си. — И без това трябва да тръгваме. Още веднъж съжаляваме за загубата ти, но бих искал да ти задам един последен въпрос.

Тя кимна, въпреки раздразнението на Дъг.

— Чантата на Манди не е намерена. Бихме искали да огледаме дома й. Знаеш ли дали тя е държала резервен ключ в офиса?

Таня избърса сълзите си и погледна Дъг.

— Да. В най-долното чекмедже на бюрото й. Все си забравяше ключа, затова започна да държи резервен в офиса, за всеки случай.

Хънтър кимна.

— Ще проверим. И още нещо. Манди беше ли католичка?

Таня нервно поклати глава.

— Изобщо не беше религиозна. Мисля, че не вярваше в Бога. Защо?

— Само питам. — Робърт се усмихна утешително и остави визитната си картичка на масата. — Ако си спомниш нещо, което ти се стори важно, колкото и да е дребно, моля те, обади ми се по всяко време.

Тя погледна визитката.

— Съжалявам, че не можах да помогна повече.

Двамата детективи станаха и се отправиха към вратата.

— Чакайте! — изведнъж извика Таня. — Той я нарече Манди.

— Какво? — попита Хънтър.

— Когато се обади по телефона, за да ни каже, че ще закъснее за разглеждането на къщата, мъжът попита: „Може ли да говоря с Манди?“