Екзекуторът

37.

Момичето нямаше двайсет години и седеше само в една от стаите за разпити на втория етаж. Хънтър и Гарсия го наблюдаваха през едностранното огледало в съседната стая.

Девойката би могла да бъде привлекателна, но беше ясно, че външният вид не е най-важното нещо в живота й. Разрешените й кестеняви коси падаха на раменете й прекалено небрежно. Хубавите й, големи кафяви очи бяха зачервени. Нямаше грим и лицето й беше бледо. Дългото й зимно палто бе виждало и подобри дни.

— Тя е още хлапе — отбеляза Робърт и се намръщи. — Коя е? — обърна се към полицая, който пръв бе разговарял с момичето и го беше завел в стаята за разпити.

— Каза, че името й Моника, но не е необходимо да си експерт, за да разбереш, че е измислено.

— И твърди, че има информация за убийството в католическата църква „Седемте светии“?

Ченгето кимна.

— Настоява да говори само пред детективите, които водят разследването. Опитах се да взема показанията й, но тя отказа. — Той придоби несигурен вид.

— Нещо друго? — попита Робърт, който долови смущението му.

— Нещо в нея… — Полицаят погледна единия детектив и после другия. — Плаши ме.

Карлос се приближи до едностранното огледало и се втренчи в девойката. Тя изглеждаше уплашена.

Моника вдигна глава, когато двамата детективи влязоха в стаята за разпити. Погледът й подмина Гарсия и се спря на Хънтър.

— Здравей — сърдечно й се усмихна той и протегна ръка. — Аз съм детектив Хънтър, а това е детектив Гарсия.

Тя стана, усмихна се и се ръкува с тях, като задържа ръката на Робърт малко по-дълго.

— Аз съм Моника. — Гласът й беше нежен, но в него се долавяше тъга.

— Само Моника? — попита Карлос и леко повдигна вежди.

Момичето прехапа устни и отново насочи разтревожения си поглед към Хънтър.

— Всичко е наред — каза той с утешителен тон. — Аз съм Робърт, а това е Карлос. — Кимна към партньора си. — И аз предпочитам да ме наричат с малкото ми име. Така е много по-неофициално, нали?

Моника се усмихна вяло.

— Да ти донесем ли нещо за пиене? Вода, кафе, безалкохолно питие?

— Вода ще бъде чудесно, благодаря — отвърна тя и седна.

— Аз ще я донеса — предложи Гарсия и бързо излезе.

Робърт придърпа стол и седна от другата страна на масата срещу Моника. Пръстите й бяха преплетени и тя търкаше палци един в друг.

— Тези стаи са много страшни, нали? — попита Хънтър. — Голите стени, металната маса и столовете, голямото едностранно огледало… Някои биха казали, че ни трябва вътрешен декоратор, цветя и може би тамян. Склонен съм да се съглася. А ти как мислиш?

Устните й не се раздвижиха.

— Бих предложил да разговаряме в кабинета ми, но се опасявам, че изглежда още по-зле. Ако изобщо можеш да си представиш такова място.

Устните и потрепнаха в едва забележима усмивка.

— Ако не възразяваш, че питам, на колко си години?

Тя се поколеба за секунда.

— На деветнайсет.

Хънтър кимна. Тя разбра, че той не е повярвал на лъжата й. Въпреки младостта й Робърт видя в очите й нещо, който му каза, че Моника е била принудена да съзрее по-рано от повечето деца.

Вратата се отвори и Гарсия влезе с алуминиева кана с леденостудена вода на метален поднос. Остави го на масата и напълни чашата.

— Седни, Карлос — каза Робърт и посочи стола до себе си.

— Ще стоя прав, ако нямаш нищо против.

— Имам.

Ако Моника беше заподозряна в извършващо се разследване, и Хънтър би стоял прав. Разпитите изискваха известна степен на сплашване. Да стои прав и да има възможност да се движи свободно и да гледа отгоре заподозрения, който е прикован на стола, поставя детектива в психологически господстващо положение. Робърт обаче определено не искаше Моника да се страхува още повече.

Гарсия седна.

— Казаха ни, че имаш информация, която може да се окаже ценна за нас — започна Хънтър.

Момичето отпи глътка вода и го погледна в очите.

— Видях нещо.

— Видяла си нещо? — Карлос повиши тон и се приведе напред. — Била си в църквата в сряда вечерта?

Тя леко поклати глава.

— Видяло си някого да излиза от църквата късно вечерта? Минавала си от там?

— Не. Не беше така. — Моника се втренчи в Гарсия за няколко секунди. — Яви ми се видение.

Тялото на Карлос се скова в отбранителна поза и той разтърси глава, сякаш не беше чул правилно. Робърт не реагира.

— Моля? — намръщи се Гарсия.

Моника си пое дълбоко дъх, за да може гласът й да престане да трепери.

— Знам как звучи това, но моля ви, изслушайте ме за пет минути. Не съм луда, нито ясновидка. Не виждам бъдещето. Не чета мисли, нито разговарям с духове, но за жалост усещам някои неща по-осезателно от повечето хора.

Карлос погледна партньора си, който се беше облегнал назад на стола. Краката му бяха кръстосани небрежно, а ръцете отпуснати на коленете. Беше се съсредоточил в момичето.

— Какви неща? — попита Гарсия.

Моника нервно хвана кичур коса, паднал на лицето й и го прибра зад ухото си. Въпреки че Карлос зададе въпроса, преди да отговори, тя се вгледа в Хънтър.

— Болка.

— Усещаш болка? — недоверчиво попита Гарсия.

— Усещам болката на другите хора — поясни Моника.

Карлос се премести неспокойно на стола. Почти неизбежно, всеки път, когато някое тежко престъпление попадне в новините, в полицията идват или се обаждат десетки хора, които твърдят, че могат да помогнат в разследването, защото са имали сън или видение. Той знаеше, че е само въпрос на време същото да стане и в този случай, но не го очакваше толкова скоро.

Тъй като Гарсия започна да задава въпросите, Робърт се ограничи само да слуша и наблюдава. Той следеше реакциите на момичето и анализираше очите, движенията, гласа й и потрепванията. От опит знаеше, че когато заявяват, че са имали видения, които може да помогнат на полицията да залови някой престъпник, хората принадлежат към една от пет категории — самотник, търсещ внимание, наркоман с халюцинации, човек с психически проблеми, най-вероятно шизофрения, шарлатанин, който се стреми към пари или слава, или самите те са замесени в престъплението. Засега Моника не показваше признаци за принадлежност към нито едната категория.

Карлос отново погледна партньора си, надявайки се да види някаква реакция. Това не се случи и той се наведе напред и подпря лакти на масата.

— Ето какво ще направим, Моника. Сигурно разбираш, че в момента имаме много работа и времето ни притиска. Ще помоля някой полицай да запише онова, което мислиш, че си видяла, и ще поддържаме връзка, ако имаме въпроси…

— Не се опитвам да ви губя времето, детектив — твърдо, заяви тя, щом видя, че Гарсия не й повярва.

— Оценяваме това — отвърна той със същия тон, но Моника остана невъзмутима.

— Случва се, независимо дали го вярвате или не, детектив. За жалост се случва с мен. Аз виждам страданията на другите хора. Виждам болката и сълзите им и какво ги натъжава. Това не е дарба, а проклятие, от което се страхувам да затворя очи нощем. Не искам да бъда тук. Не съм ходила в полицията досега, но наистина мисля, че мога да помогна.

Момичето отново се втренчи в Хънтър.

— Хелън… — прошепна. — Ти не си бил виновен.

Робърт озадачено повдигна вежда.

— Моля?

— Ти само искаше плачът да спре… А тя искаше само болката да премине. Ти направи каквото мислеше за правилно. Онова, което тя те помоли. Избави я от болката. — Моника поклати глава. — Вината не беше твоя.

Хънтър се вцепени. Очите му се вторачиха в тъмнокосата девойка пред него. Устата му пресъхна и стомахът му се сви, когато в съзнанието му нахлуха спомени от миналото.

Карлос усети промяната в партньора си, но преди да успее да каже нещо, капитан Барбара Блейк отвори вратата на стаята за разпити.

— Момчета, по-добре тръгвайте — рече, без да обръща внимание на Моника. — Убиецът, изглежда, е погубил още една жертва.

Робърт вдигна глава.

— Нашият човек?

Блейк кимна.

— В Малибу.

Гарсия скочи от стола.

— Благодаря ти, че дойде — каза той на Моника и бързо излезе от стаята.

Хънтър се обърна към девойката:

— Ще помоля някой полицай да запише показанията ти. — Остави визитката си картичка на масата пред нея.

— Детектив — извика тя, когато Робърт стигна до вратата. — Той е знаел за огъня. Знаел е какво я плаши.