Екзекуторът

137.

Гумите на хондата изсвириха пронизително, когато Хънтър зави и подкара по булевард „Саут Бевърли Глен“. Нямаше време да обяснява. Взе колата на Карлос и го остави да се обади на капитан Блейк и да й разкаже какво се е случило в къщата на Дан Тайлър.

Тревър Толино се обади на Робърт веднага щом Моли затвори.

— Казвай, Тревър — извика той. — Къде да отида?

— Тя е в Дауни, Робърт, но все още не знам точното място. Телефонът й се върна в мрежата едва преди няколко минути, но добрата новина е, че все още е включен. Ако остане така още десет-петнайсет минути, с помощта на вградения джипиес ще те заведа на няколко метра от нея.

Хънтър излезе от магистралата „Сан Диего“ и пое по Глен Андерсън Фрийуей, като караше със сто четирийсет и пет километра в час.

— Тревър, какво е положението? Ще бъда в Дауни след две минути.

— Още малко. Някъде на Стюарт и Грей Роуд. Нуждаеш ли се от указания?

— Не. Знам улицата. Трябва ми адрес.

Лявата ръка на Робърт пламтеше от умопомрачителна болка. Куршумът беше минал през трицепса му и всяко протягане на ръката беше агония. Той шофираше предимно с дясната ръка.

— Готово, Робърт — разнесе се от говорителите дрезгавият глас на Тревър. — Стюарт 9160 и Грей Роуд, жилищен комплекс от седем сгради „Апартаменти Вила Дауни“. Сигналът идва от втората сграда вдясно, като влезеш на паркинга откъм главния път. Апартаментът е на втория етаж в края на блока.

Когато Хънтър зави по улицата, заваля проливен дъжд.

— Там съм. Изпрати ми подкрепления, Тревър.

Импровизираният турникет, с който Гарсия беше стегнал ръката му, се беше разхлабил и раната отново кървеше. Робърт използва зъбите и дясната си ръка и доколкото можа, завърза възела. Пронизващата болка изсмукваше въздуха от белите му дробове и за миг всичко се завъртя пред очите му.

Коридорът на втория етаж беше дълъг, тесен, тъмен и зловещо тих. Всички лампи бяха изпочупени. Хънтър нямаше време да чака подкрепленията. Извади пистолета си и тръгна по коридора, колкото можеше по-предпазливо и безшумно. Стигна до дъното и натисна дръжката на вратата, която беше посочил Тревър. Беше отключена. Робърт бавно я бутна с дулото на пистолета, изви ръка към стената и потърси електрическия ключ за осветлението. Намери го и го натисна, но апартаментът продължи да тъне в мрак.

По дяволите!

Имаше две възможности за избор — да издържи на болката от раната и да използва фенерчето или да рискува и да влезе в тъмното жилище. Той стисна зъби, пое си дълбоко дъх, извади фенерчето и прекрачи прага.

Всекидневната беше малка и оскъдно обзаведена, но имаше множество скрити ъгли. Хънтър забеляза кухня и малък коридор, водещ до затворена врата. Трябваше да провери скритите ъгли, преди да продължи. Хвана здраво оръжието си и предпазливо тръгна. Направи само две крачки, когато нещо го накара да се смрази на мястото си. Долови тежка миризма и сърцето му се сви. Много добре познаваше този мирис.

Кръв.

Миризмата беше силна и той разбра, че кръвта е много. Завъртя се бавно и едва не се задави, когато я видя.

— О, боже, не!

Тя беше гола и коленичила в ъгъла с прерязано гърло.