Екзекуторът

55.

Клеър Андерсън искаше да стане репортер, откакто се помнеше. Родена в Хейли, Айдахо, тя беше провинциално момиче с манталитета на жена от голям град. Родителите й все още живееха в Хейли, говореха със силен акцент и се придържаха към провинциалните нрави. Клеър беше изключителна ученичка, но поради размерите си не беше любимка на момчетата. Тя започна да пълнее много рано, подхранвана от невероятния талант на майка й да приготвя фантастични кейкове. Когато завърши гимназия, Клеър вече беше като бъчва.

Отличните оценки й предоставиха възможност да кандидатства в доста университети. Тя избра Университета на Айдахо в Бойс, защото искаше да е близо до дома си. Хейли беше родното й място, но големият град стана нейна игрална площадка, където за пръв път опита наркотици и реши, че не са за нея. Там тя загуби и девствеността си с човек, когото видя само два пъти. В големия град Клеър реши, че вече не иска да бъде дебела, промени навиците си на хранене, започна да тича, отслабна и стана шейсет килограма. Преобразяването й беше изумително и от непопулярна тя се превърна в момиче с което всеки искаше да спи.

След като завърши първа в класа, тя получи предложение за работа в „Айдахо Стейтмънт“, най-продавания вестник в Бойс. Покрай вестника се запозна с Ноа Джоунс, репортер на свободна практика от Лос Анджелис, който й намекна, че може да каже някоя добра дума за нея на приятелите си в „Ел Ей Таймс“. Разбира се, Клеър трябваше да спи с него заради това, но смяташе, че цената, която плати, е нищожна в сравнение с шанса да работи за един от най-големите вестници в САЩ.

Тя седеше на ръба на бюрото на Мат Паскуайър. Той беше легенда в областта на криминалните репортажи в Лос Анджелис, от старата школа, снизходителен, пиеше много и не даваше пет пари за журналистическите степени, но беше много умен и харесваше Клеър Андерсън. Тя притежаваше нещо, което не беше виждал от години — амбицията да бъде добър репортер. Не го правеше за пари.

— Е, какъв е проблемът? — Той остави чашата с кафето си и се облегна на стола.

— Не правя нещо, както трябва — с пораженски глас отговори Клеър. — Не мога да добия представа за този случай, а сега се намеси и телевизията.

— Предполагам, че си говорила с Робърт Хънтър. Имам предвид, че си се срещнала с него.

Тя кимна.

— Да, но той ме отряза.

Паскуайър се изсмя.

— Опитала си се да го прелъстиш? О, Клеър. Робърт със сигурност те е надушил от един километър. Той не си пада по тези номера.

— Можеше да използвам информацията преди няколко дни — продължи тя и огледа нюзрума. Всички изглеждаха заети и се бяха втренчили в екраните на компютрите си или разговаряха по телефоните.

— Нека поговорим на друго място — предложи Паскуайър, отмести стола си от бюрото, стана и тъжно се намръщи на голямото помещение. — Това място ме потиска. Пълно е с университетски зубрачи, които не разбират от журналистика.

— Хей. — Клеър си придаде обиден вид. — И аз съм университетски зубрач.

— Да, но ти си готина. — Той й намигна.

Столовата беше на приземния етаж на сградата.

Храната беше боклук — типична претоплена помия. Редица автомати предлагаха почти всичко, от ябълки до леко натъртени банани, парчета пай, кисело мляко, салати, шоколадови десерти и, разбира се, триъгълни сандвичи.

— Да ти взема ли нещо? — попита Паскуайър и кимна към автоматите.

— Кафе.

Той си купи сандвич с пастърма и сирене и поръча две кафета. Храната беше толкова лоша, че клиентите бяха малко и двамата лесно намериха свободна маса. Паскуайър отхапа голям залък от сандвича и използва салфетка, за да избърше майонезата от брадичката си.

— Е, какво научи? — попита.

Клеър отпи от кафето си и го погледна в очите.

— Никой не казва нищо, но аз съм сигурна, че имаме работа със сериен убиец, който може би изпълнява ритуали. Необикновено жесток. Различен от всички останали.

— От къде знаеш, щом никой не казва нищо? — Той пусна три бучки захар в кафето си.

— Може би интуиция. — Клеър отмести поглед встрани. — Вътрешно чувство.

— Разбирам. — Той отново отхапа от сандвича и заговори с пълна уста. — В какъв смисъл мислиш, че този убиец е различен?

— Погледни фактите, Мат. Що за убиец обезглавява свещеник в църквата му и забива кучешка глава в трупа? Що за убиец пържи два дни жертвата си жива пред запалена камина? — Тя прибра косата си зад ушите, използвайки двете си ръце. На Паскуайър му харесваше, когато Клеър правеше това. Смяташе го за очарователно. — Ченгетата държат труповете заключени. Не мога да ги снимам, но чух, че убиецът разтопил лицето на Аманда Райли.

Той я погледна недоумяващо.

— Аманда Райли е втората жертва — обясни Клеър и се намръщи. — Не четеш ли нашия вестник?

— Напоследък не. Няма добри репортери.

— Много смешно.

— Разликата между теб и другите смотаняци във вестника е, че ти наистина имаш интуиция. Вътрешно чувство. — Паскуайър се усмихна и Клеър посочи, че на зъбите му е полепнало късче маруля. Той го извади с кутрето си. — И това вероятно е, защото си мило провинциално момиче. Не си израснала в метрополия, където парите движат всичко и глупостите водят маратона. — Той се постара да говори с провинциален акцент: — Ние, жителите на големите градове, сме забравили какво е интуиция, вътрешно чувство и какво означава да вършиш нещо само защото го обичаш.

— По дяволите, интуицията и вътрешното чувство изобщо не ми помагат. — За разлика от неговия провинциалният акцент на Клеър беше съвършен.

Паскуайър се засмя и дояде сандвича си.

— Няма да изтръгнеш нищо от Робърт Хънтър. Той е гражданин със сърце на провинциалист. Единственото ченге, което харесва работата си. И определено не обича репортери.

Клеър отново се заигра с косата си.

— Е, отворена съм за предложения. За нищо на света няма да се откажа.

Паскуайър лукаво се усмихна.

— Надявах се, че ще го кажеш. Добре, ето какво трябва да направиш…