Екзекуторът

38.

Хънтър седеше и мълчаливо гледаше през стъклото, докато Гарсия караше по Холивуд Фрийуей. Над Лос Анджелис вече беше паднала нощ а с нея и дъжд — не типичният порой, а равномерен, досаден, характерен за Англия ръмеж. Небето беше покрито със сиви облаци.

Робърт леко масажираше мястото между веждите си с показалец и беше съсредоточил вниманието си върху капките дъжд по страничното стъкло на колата. Мислите му бяха заплетени в стегнат възел и той усилено се мъчеше да ги разплете. Само за половин час целият характер на случая се беше променил. Сега, след като знаеха за кошмара на отец Фабиан, можеха да отхвърлят идеята, че убиецът е извършвал ритуал. Хънтър беше сигурен, че случилото се преди няколко дни в църквата „Седемте светии“ не е било ритуал. Убиецът бе превърнал в реалност съня на свещеника, но защо?

Карлос внимаваше в пътя, но беше забелязал промяната в настроението на партньора си в стаята за разпити. Нещо в думите на момичето бе въздействало на Робърт.

— Може ли да те питам нещо? — предпазливо се обади Гарсия.

— Питай — отвърна Хънтър, без да отмества поглед от стъклото.

— Коя е Хелън?

— Моля?

— Моника… — Карлос потърси подходяща дума, — момичето екстрасенс, с което разговаряхме преди малко, спомена името Хелън и каза, че ти не си бил виновен. Коя е Хелън?

Робърт затвори очи.

Гарсия знаеше, че не трябва да го притиска да отговори, и не наруши мълчанието.

— Майка ми — най-сетне отвърна Хънтър и отново насочи вниманието си към стъклото. — Майка ми се казваше Хелън.

Той беше само на седем години, когато това се случи, но спомените, които сега нахлуха в съзнанието му, все още бяха ярки.