Екзекуторът

2.

До Коледа оставаха десет дни и Лос Анджелис беше обзет от празнично настроение. Улиците и витрините на магазините бяха украсени с разноцветни светлини, изображения на Дядо Коледа и изкуствен сняг. В пет и половина сутринта шофирането в южната част на града беше неестествено спокойно.

Бялата фасада на малката църква блестеше между високите орехови дървета с оголени клони от двете страни на сводестия вход. Пейзажът изглеждаше като на пощенска картичка, с изключение на полицаите, които се тълпяха около сградата и жълтата лента за местопрестъпление, която държеше на безопасно разстояние любопитните зяпачи.

На небето бяха започнали да се събират тъмни облаци, когато Робърт Хънтър слезе от колата, протегна се, сгря длани с дъха си и вдигна ципа на коженото си яке. Той се подготви за усилващия се студен тихоокеански вятър, огледа небето — след няколко минути щеше да завали.

Специализираната секция „Убийства“ към отдел „Обири и убийства“ на лосанджелиската полиция беше специализирано подразделение и се занимаваше със серийни убийци и тежки престъпления, които изискваха време и компетентност. Робърт Хънтър беше най-добрият и опитен детектив. Младият му партньор Карлос Гарсия беше работил усилено, за да стане детектив, и го бе постигнал по-бързо от повечето кандидати. Първо го бяха назначили в Централното управление на полицията в Лос Анджелис, където няколко години арестува членове на банди, извършители на въоръжени обири, и търговци на наркотици в североизточната част на града, а после му предложиха работа в специализираната секция „Убийства“.

Хънтър закачи значката на колана си и забеляза, че Карлос разговаря с млад полицай. Въпреки ранния час Гарсия беше съсредоточен и нащрек. Дългата му тъмнокестенява коса още беше влажна от сутрешния душ.

— Днес не трябваше ли да имаме почивен ден? — тихо попита Карлос, когато Робърт се приближи до тях.

Робърт кимна на младото ченге, което мълчаливо отвърна на жеста.

— Ние сме от специализираната секция „Убийства“, Карлос. — Той пъхна ръце в джобовете на якето си. — Думи като почивен ден, повишение на заплатата и ваканция не се отнасят за нас. Вече би трябвало да си го разбрал.

— Уча се бързо.

— Влиза ли вътре? — попита Робърт и светлосините му очи се фокусираха в църквата.

— Току-що дойдох.

Хънтър се обърна към младия полицай:

— А ти?

Ченгето беше високо метър осемдесет и пет и с атлетично телосложение. Той нервно прокара пръсти през късо подстриганата си коса, смутен от изпитателния поглед на детектива.

— И аз още не съм влизал вътре, но гледката очевидно не е приятна. Виждате ли онези двамата там? — Той посочи двама полицаи с пребледнели лица, които стояха вляво от църквата. — Те са пристигнали първи на местопрестъплението. Чух ги да казват, че след двайсетина секунди изскочили навън и си изповръщали червата. — Машинално погледна часовника си. — Аз дойдох пет минути след тях.

Робърт потърка врата си и напипа твърдия грапав белег на тила си. Очите му внимателно оглеждаха тълпата, която вече се беше събрала отвъд жълтата лента.

— Носиш ли фотоапарат? — попита той младия полицай, който поклати глава и се намръщи. — А мобилният ти телефон има ли фотоапарат?

— Да. Защо?

— Искам да направиш няколко снимки на тълпата.

— На тълпата? — озадачено попита ченгето.

— Да, но дискретно. Престори се, че снимаш местопрестъплението отвън. Опитай се да обхванеш всички от различни ъгли. Ще можеш ли?

— Да, но…

— Имай ми доверие — успокои го Хънтър. — После ще ти обясня.

Младият полицай кимна нетърпеливо, протегна ръка и извади мобилния си телефон от патрулната кола.