Екзекуторът

115.

Ако някой от двайсет и едното лица на снимките на таблото имаше полицейско досие, пръстовите му отпечатъци щяха да бъдат в базата — данни и можеха да ги сравнят с частичния отпечатък, който бяха взели от къщата в Малибу, но случаят не беше такъв. Хънтър, Гарсия и Хопкинс се бяха втренчили в тези двайсет и един обикновени, образцови американски граждани. Никой от тях не беше осъждан и нямаше проблеми с Данъчната агенция или друга правителствена организация. Не бяха ги викали за съдебни заседатели, нито бяха ходили в съда. Най-лошото, което откриха, бяха две неплатени глоби за неправилно паркиране.

Двайсет и един човека, чийто живот официално беше лишен от приключения. Професиите им варираха от университетски преподавател до сценарист и от лекар до временно безработен.

Първата стъпка беше да елиминират всеки по-нисък или по-висок от метър осемдесет и пет. Останаха дванайсет вероятни заподозрени. Провериха в авиолиниите и паспортния контрол и зачеркнаха още пет имена от списъка.

— Може да задраскаме и доктор Педро Оптис и доктор Майкъл Грифтън — предложи Гарсия, след като приключи поредния телефонен разговор. — И двамата са били нощна смяна, когато отец Фабиан е бил нападнат.

— Джейсън Лоуъл е бил на поход с учениците си в събота, когато Деби Хауард е била убита — добави Хопкинс. — И той е вън от списъка.

Робърт потърка уморените си очи. Не беше спал от четирийсет и осем часа и не беше сигурен дали ще открият нещо повече от телефонни обаждания и търсене в бази — данни. Издирваха човек, който беше носил психични белези, скрити в подсъзнанието му в продължение на двайсет и пет години. За Хънтър нямаше съмнение, че нещо е отключило гнева на убиеца. Нещо, случило се наскоро. Камъчето, обърнало колата.

Той знаеше, че разпознаването, което е изкарало обекта извън релси, може да се разбере трудно, като седи зад бюрото. Трябваше да проучат неща като зарязан от любимата, напрежение в службата, загубване на работата и големи финансови затруднения.

— Е, добре — каза Хънтър, масажирайки схванатите си рамене. — В списъка останаха само четири имена. Знаем, че Джеймс Рийд е изчезнал. Да видим къде са останалите трима.

— Вероятно трябва да доведем Моли да види снимките — предложи Карлос. — Може да усети нещо.

— По дяволите! — Робърт погледна часовника си. — Трябваше да й се обади. Искаше да я премести на друго място.

— Идеята не е лоша — съгласи се Хопкинс.

— Тя не може да контролира онова, което вижда. И усеща само болката.

— Не мислиш ли, че си заслужава да опитаме? — настоя Гарсия. — Възможностите ни за избор и времето ни свършват.

— Не — отвърна Хънтър. — Моли е седемнайсетгодишно момиче, което е преживяло повече гадости, отколкото повечето хора през целия си живот. Тя е самотна и уплашена. И на всичкото отгоре вижда страшни образи на невъобразимо страдание. — Той погледна партньора си. — Ти беше на три от петте местопрестъпления. В Малибу се наложи да излезеш от стаята, защото ти прилоша.

— Така ли? — изненада се Иън.

— Не започвай — предупреди го Карлос.

— Ние сме детективи от специализираната секция „Убийства“ към отдел „Обири и убийства“ — продължи Робърт. — Занимаваме се с тежки престъпления, извършени при особени обстоятелства. Ние сме експерти, корави момчета. Би трябвало да сме свикнали, а все още ни се гади от такива неща. Представете си какво е да бъдеш самотен и да имаш видения с реални образи, каквито виждаме с очите си. Замислете се какво може да причини това на едно крехко, младо момиче. За нищо на света няма да я доведа тук, да й покажа снимките и умишлено да се опитам да натрапя тези образи в съзнанието й.

Последвалото мълчание показа, че всички разбират позицията на Хънтър.

Мобилният му телефон иззвъня. На екранчето се появи номерът на Моли.

— Ало, Моли… — Робърт се приближи до прозореца. Дори по телефона усети, че нещо не е наред. Дишането й беше затруднено, сякаш бе тичала. — Какво се е случило?

Тя си пое дълбоко дъх й Хънтър осъзна, че момичето плаче.

— Моли, говори. Какво се е случило?

Гарсия и Хопкинс се сковаха.

Робърт чу клаксон на кола.

— Моли, в хотела ли си?

— Не — с треперещ глас отговори тя.

— Къде си?

— Не знам.

— Какво? Как така?

— Напуснах.

— Напуснала си хотела?

— Да.

— Кога?

— Не знам. Преди известно време. — Думите й бяха забавени от сълзите и буцата, заседнала в гърлото й.

— Успокой се, Моли. Говори. Какво стана? Защо напусна хотела?

— Видях… — Тонът й ставаше истеричен.

— Дишай дълбоко, Моли. Какво видя? — Хънтър протегна ръка към якето си.

Мълчание.

— Моли, не затваряй. Какво видя?

— Видях жертвата…

— Жертвата?

— Следващата жертва на убиеца. Той ще я убие тази нощ.

Робърт се напрегна.

— Добре. Опитай да се успокоиш, Моли. От къде знаеш, че е следващата жертва? Може да я някоя от предишните.

— Предишните?

Хънтър се поколеба за миг.

— Виденията ти по-рано. Двамата, които си видяла. Те не са единствените жертви. Има и други преди тях и още една след това.

— Не, не, не са те! Видях следващата жертва. Сигурна съм — извика тя.

Робърт вече беше до вратата.

— Защо си толкова сигурна, Моли?

— Защото съм аз. — Гласът й потрепери. — Тази нощ той ще убие мен.