Екзекуторът

117.

Дебелата жена на рецепцията потвърди, че ключът на стая 219 е в преградата си. Хотелът все още не беше въвел новите електронни карти за отключване и използваше старомодни ключове и огромни ключодържатели. Не искаха от гостите да оставят ключа си на рецепцията, когато излизат. Администраторката не беше виждала Моли. Ключът беше пуснат в кутията за експресно връщане и тя нямаше представа по кое време е станало това.

Хънтър показа значката си, грабна ключа и се върна в стаята на Моли. Малкото неща, които тя беше взела със себе си преди две нощи и раницата й ги нямаше. Той огледа стаята и леглото, а Карлос провери банята.

— Робърт, ела да видиш нещо.

Той влезе в банята и се вцепени, когато погледът му се спря на няколко капки кръв в умивалника. Двамата детективи огледаха малкото помещение, но нямаше следи от борба. Всичко си беше на мястото. Робърт се вгледа в кръвта.

— Какво мислиш? — попита Гарсия.

— Кръв от носа й. Моли ми каза, че понякога става така, предимно след като има видения.

— Какво искаш да направим?

Хънтър набра номер на мобилния си телефон. Човекът от другия край на линията отговори на второто позвъняване.

— Тревър, обажда се Робърт Хънтър. Искам да ми направиш една услуга.

Тревър Толино беше най-старшият полицай в бюро „Специални операции“ в Лос Анджелис и близък приятел на Хънтър.

— Какво ти трябва, Робърт? — Тревър беше оперативно ченге, но по време на престрелка с наркобанда в южната част на града беше улучен във врата. Куршумът увреди гласните му струни и след две операции гласът му остана тих и шептящ. Хънтър беше рискувал живота си, за да издърпа кървящия Тревър на безопасно място.

— Искам да проследиш местонахождението на един мобилен телефон. Оборудван е с най-новия модел джипиес.

— Макар да имат джипиес, мобилните телефони се проследяват трудно, Робърт. Ако телефонът е включен, би трябвало да отнеме няколко минути, но ако е изключен, ще имаме проблем.

— Може ли да опиташ? — Той му каза номера на Моли и информацията, която беше преписал, когато купи телефона. — Обади ми се веднага щом научиш нещо.

Последва кратко мълчание.

— Искането официално ли е, Робърт?

— Въпросът е на живот и смърт.

— Добре. Ще ти звънна след няколко минути.

Хънтър започна да крачи из стаята и два пъти погледна през прозореца. От там се виждаше малка част от улицата долу и нищо повече.

Телефонът му иззвъня и Карлос подскочи.

— Тревър? Кажи.

— Не успях да го засека, Робърт. Или батерията се е изтощила, или телефонът е изключен. Открих само общото местонахождение на последното обаждане.

— Слушам.

— Обаждането е до твоя номер.

— От къде?

— Булевард „Файърстоун“ в Дауни.

— Какво? Дауни е на дванайсет километра от тук. Можеш ли да ми кажеш по-точно място?

— Съжалявам, Робърт, но обаждането не продължи достатъчно дълго, за да засека точното място. Успях да стесня кръга само до района. Телефонът беше активен за последен път някъде около кръстовището на „Файърстоун“ и „Лейкуд“. И после сигналът изчезна.