Екзекуторът

72.

Гарсия бързо погледна часовника си, докато паркираше пред старата жилищна сграда в Монтебело. Източен Лос Анджелис. Той отпусна глава на облегалката на седалката и се втренчи в проблясващите коледни светлини, окачени на някои прозорци. Украсата определено придаваше оживление на иначе безличната тухлена постройка. Ана беше украсила прозореца на апартамента им на първия етаж с изкуствен сняг, сини лампички и плюшен елен Рудолф, чийто нос беше по-скоро бледорозов, отколкото червен. Играчката беше любимият й спомен от детството. Имаше я от четиригодишна. Карлос й се беше обадил да й каже, че днес ще се върне навреме за вечеря — нещо, което напоследък се беше превърнало в лукс. Двамата бяха заедно от последната година в гимназията и той не можеше да желае по-подкрепяща го съпруга. Ана знаеше колко много мъжът й обича работата си на детектив. Виждаше го колко усилено работи и колко е всеотдаен. Тя разбираше отговорността и жертвите, които съпътстваха професията му, и ги приемаше като свои. Но въпреки силата й и всичко, което Гарсия й беше казал, Ана понякога се страхуваше. Боеше се, че телефонът ще позвъни посред нощ и ще й съобщят, че съпругът й няма да се върне у дома. Плашеше се, че нещата, които Карлос вижда всеки ден, ще го променят. Колкото и силен психически да е човек, има предел, до който може да възприеме жестокостта. Имаше граница на стреса, който човек можеше да понесе и после ставаше безразличен. Беше го прочела някъде и вярваше на всяка дума.

Ана се беше настанила удобно на тапицирания в син плат диван, когато Карлос влезе във всекидневната. Носеше красиво подреден букет червени рози и бутилка бяло вино. Жена му вдигна глава от книгата, която четеше, и му отправи онази усмивка за добре дошъл, от която сърцето му започваше да бие по-бързо и коленете му се подкосяваха.

Гарсия също се усмихна.

Ана притежаваше нетрадиционна и хипнотична красота. Късата й черна коса се съчетаваше идеално със светлокафявите очи и сърцевидното й лице. Кожата й беше матова, чертите й бяха изящни, а тялото й беше стегнато като на мажоретка от гимназията.

— Цветя? — Тя остави книгата на масичката за кафе и стана. — По какъв повод?

Карлос я погледна и Ана видя тъга в очите му.

— Без повод. Осъзнах, че отдавна не съм ти носил цветя. Знам колко много ги обичаш.

Тя взе букета от ръцете му и го целуна нежно. Помисли си дали да не го попита дали наистина всичко е наред, но знаеше какъв отговор ще получи. Той винаги отвръщаше, че е добре. Каквото и да се въртеше в главата му и колкото и труден да беше денят му, никога не я тревожеше.

Поради отвращението на Карлос към печеното месо, Ана беше приготвила прочутата лазаня ал форно на баба си и ястието прекрасно се допълваше от бялото вино, което беше донесъл. За десерт ядоха плодова салата и ванилов сладолед и Гарсия помогна на съпругата си да прибере масата, щом приключиха. Той пусна топлата вода и започна да мие чиниите, а Ана седеше до масичката за закуска и довършваше виното си.

— Може ли да те питам нещо, мила? — небрежно подхвърли Карлос и я погледна.

— Разбира се.

— Вярваш ли, че може да виждаш неща, случили се на други хора, без да си била там?

Тя се намръщи.

— Какво?

Гарсия изми и последната чиния, избърса ръцете си в кърпата на цветя и се обърна към жена си:

— Някои хора твърдят, че виждат разни неща, които са се случили с други хора, понякога непознати.

— Видения? — бавно попита тя.

— Да, нещо такова или сън.

Ана отпи от виното си.

— Задаваш странен въпрос. Знам, че не вярваш в такива неща. За ясновидци ли става дума?

Карлос седна до нея и наля още вино в чашите им.

— А ти вярваш ли?