Екзекуторът

45.

Робърт затвори вратата на апартамента си, облегна се на нея и затвори очи. Главоболието, което беше започнало в къщата в Малибу, се бе засилило, докато се връщаше у дома, и сега имаше чувството, че в черепа му се е събудил плъх, изпаднал в паника, и се опитва да излезе през очите му, като ги изгризе.

Противната смрад на изгоряла плът, беше успяла да проникне през гащеризона и се бе просмукала в дрехите му. Горчивият мирис, толкова силен, че стомахът му се бунтуваше, пареше в очите му и непрекъснато го караше да се задавя. Нуждаеше се от душ, при това незабавно.

Той се съблече бързо. Грабна черен чувал за боклук от кухнята и натъпка дрехите си в него. Знаеше, че колкото и да ги пере и колкото и прах за пране да използва, никога няма да се отърве напълно от миризмата.

Влезе в банята, пусна гореща вода, колкото можеше да издържи, подпря се на белите плочки и се остави водата да облива главата, раменете и врата му. Когато спря водата, кожата му беше станала тъмнорозова, а възглавничките на пръстите — меки и набръчкани. Изхаби почти цял сапун, но още усещаше вонята. Знаеше, че гадната миризма не е по кожата му, а се е впила в ноздрите му и не може да я премахне. Засега единственото решение, което можа да измисли, беше да вцепени съзнанието си.

Хънтър изгълта първите две чашки на един дъх. Третата доза беше двойна. Сложи си кубче лед и изпи уискито бавно и на малки глътки.

Беше късно, но знаеше, че сънят граничи с невъзможното. Вече му беше трудно да заспи дори в обикновен, лишен от събития ден.

Крачи из стаята известно време и после спря пред прозореца на всекидневната. Застана там и се втренчи в безлюдната улица. Мислеше напрегнато. Нищо не се връзваше.

Малцовото уиски, изглежда, свърши работа, що се отнасяше до мириса на изгоряла плът, но все още имаше чувството, че главата му е като тиктакаща бомба. Хапчетата против главоболие не му действаха, затова той отхвърли идеята веднага щом му хрумна. Таблетките обаче му напомниха за нещо друго, от което пулсът му се учести — Моника, момичето, което беше дошло в участъка.

През годините Хънтър беше видял много луди хора и шарлатани, всичките убедени, че могат да заведат полицията до неоткрит труп или изплъзващ се убиец, но нещо му подсказваше, че този път случаят не е такъв.

В Моника имаше нещо различно. Робърт съзря в очите й убеденост, каквато не беше виждал в никой друг от така наречените ясновидци. Тя не търсеше безплатна реклама или внимание. Дори изглеждаше уплашена, сякаш разговорът с полицията ще я разкрие на нещо или на някого, от когото бяга.

Хънтър въздъхна дълбоко и прокара пръсти през мократа си коса. Думите на Моника още отекваха в съзнанието му. „Хелън… Ти не си бил виновен.“

— От къде може да знае? — попита на глас той. — Никой не знае.

Робърт почувства, че отново го обзема предишната унищожителна вина, и изпи останалото уиски на една голяма глътка. Алкохолът опари гърлото му и тогава си спомни последното нещо, което Моника му каза:

„Той е знаел за огъня. Знаел е какво я плаши.“