Екзекуторът

39.

Робърт седеше сам в стаята си и гледаше проливния дъжд, който барабанеше по прозореца. Обичаше Дъжда, особено проливния. Силният шум почти заглушаваше плача и стенанията от болка, които се чуваха от съседната стая. Той беше попитал баща си защо лекарите не направят нещо, защо не я вземат в болница и не я накарат да се почувства по-добре.

— Не може да се направи нищо повече отговори баща му с насълзени очи, сложи две таблетки до чаша вода и после скри шишенцето с лекарството дълбоко навътре в най-високия шкаф в малката им кухня.

— Не може ли да й дадем повече хапчета, татко? Те облекчават болката й. Тя не плаче толкова много, когато ги взима.

— Не, Робърт — нервно отвърна баща му. — Твърде много няма да й се отразят добре.

Той трябваше да се грижи за нея, когато баща му не беше у дома, а по онова време баща му работеше нощем.

През нощта винаги беше по-лошо. Писъците й звучаха по-силно, а стенанията й бяха по-болезнени.

Всеки път го караха да трепери — но не както когато му беше студено, а напрегнато треперене, което идва дълбоко отвътре. Болестта й донесе много болка и му се искаше да направи нещо, за да й помогне.

Робърт предпазливо отвори вратата на стаята й. Плачеше му се, но баща му каза, че не трябва. Тя се беше свила на леглото, бе притиснала колене до брадичката си, беше увила ръце около краката си и ридаеше.

— Моля те, помогни ми — прошепна тя. — Много ме боли.

Той трепереше и се мъчеше да сдържи сълзите.

— Какво да направя, мамо? — прошепна.

Тя се сви на кълбо.

— Искаш ли да повикам татко?

Майка му поклати глава. По лицето й се стичаха сълзи.

— Татко може да се обади на лекаря. Той ще дойде и ще ти помогне.

— Татко не може да помогне, миличък, нито лекарят.

Майка му изглеждаше различна. Беше толкова слаба, че ребрата й стърчаха през провисналата кожа. Под очите й имаше тъмни торбички. Някога красивата й руса коса беше оредяла, сплъстена и полепнала за потното й лице, а устните й бяха напукани и покрити с корички.

— Ще ти стопля мляко, мамо. Ти обичаш прясно мляко.

Тя успя леко да поклати глава. Дишаше задъхано и учестено.

— Искаш ли да ти донеса бисквити? Днес не си яла много.

Майка му се сви, когато нова болка разтърси тялото й.

— Моля те, миличък. Помогни ми.

Робърт не можеше повече да сдържа сълзите си, които се затъркаляха по бузите му.

— Ти можеш да прогониш болката — с треперещ глас продължи тя. — Дай ми хапчетата. Знаеш къде са, нали?

Той избърса нос с опакото на ръката си. Майка му видя, че е уплашен и трепери.

— Те са много нависоко — каза Робърт, като криеше очите си от нея.

— Не можеш ли да ги достигнеш, миличък? Моля те, направи го заради мен. Боли ме толкова отдавна. Нямаш представа колко ме боли.

Очите му бяха пълни със сълзи и всичко изглеждаше замъглено и изкривено. Сърцето му беше празно и имаше чувството, че силите са го напуснали. Без да пророни дума, Робърт бавно се обърна и отвори вратата.

Майка му се опита да го извика, но гласът й беше толкова слаб, че от устата й излезе само шепот.

Робърт се върна след няколко минути и донесе поднос с чаша вода, две бисквити с крем и шишенцето с лекарството. Тя се втренчи в него. Не можеше да повярва на очите си. Много бавно и с непоносима болка майка му се надигна и седна. Той се приближи, сложи подноса на нощното шкафче и й даде чашата вода.

Майка му се усмихна.

— Не съм достатъчно силна, за да отворя шишенцето. Ще го направиш ли заради мен?

Робърт взе шишенцето, натисна капачката и я завъртя по посока обратна на часовниковата стрелка. Изсипа две хапчета в ръката си и й ги предложи. Тя ги взе, сложи ги в устата си и ги преглътна, без да пие вода. Очите й умоляваха за още.

— Прочетох етикета, мамо. Там пише, че не трябва да взимаш повече от осем на ден, а с тези двете, които току-що изпи, станаха десет.

— Много си умен, миличък — отново се усмихна тя. — Няма друг като теб. Много те обичам и съжалявам, че няма да видя как растеш.

Очите му пак се напълниха със сълзи. Майка му хвана с кокалестите си пръсти шишенцето, но той го стискаше здраво.

— Всичко ще бъде наред — промълви тя.

Робърт колебливо пусна шишенцето.

— Татко ще се ядоса.

— Няма, миличък. Обещавам. — Майка му пъхна още две таблетки в устата си.

— Донесох ти любимите бисквити, мамо. — Той посочи подноса. — Моля те, изяж поне една.

— Ще изям, миличък, след малко. — Тя глътна още няколко хапчета. — Когато татко се върне у дома, кажи му, че го обичам. Ще го направиш ли заради мен?

Робърт кимна и се втренчи в празното шишенце.

— Защо не отидеш да почетеш някоя книга, миличък? Знам, че обичаш да четеш.

— Мога да чета тук. Ще седна в ъгъла, ако искаш. Няма да вдигам шум. Обещавам.

Майка му протегна ръка и погали косата му.

— Ей сега ще ми стане по-добре. Болката започва да преминава.

Клепачите й натежаха.

— Ще пазя стаята. Ще седна до вратата.

Тя се усмихна измъчено.

— Защо искаш да пазиш вратата, миличък?

— Ти ми каза, че понякога Господ идва и отнася болните хора на небето. Ще седна до вратата и ако той дойде, ще му кажа, че ти си по-добре и да не те взима, а да си отива.

— Ще кажеш на Господ да си отиде?

Той кимна енергично.

Майка му се усмихна отново.

— Много ще ми липсваш, Робърт.