Екзекуторът

98.

Просторният етаж представляваше лабиринт от големи и малки бюра. Всичките бяха отрупани с книги, листове и снимки. Компютърни монитори, телефони, семейни портрети в рамки и пухкави играчки заемаха останалото пространство. От тавана не висяха плакати. Никъде нямаше имена. Не се знаеше кой какво прави. Мястото жужеше като пчелен кошер, оживено от телефонни разговори и тракане по клавиатури. Двеста души довършваха статиите, които щяха да бъдат публикувани в утрешния брой на „Ел Ей Таймс“.

Клеър Андерсън седеше в отсрещния ъгъл зад бюро, което приличаше по-скоро на масичка за кафе, отколкото на работно място на репортер. Въпреки че беше успяла да отпечата на първа страница репортажа за серийния убиец и момичето ясновидка, тя все още беше на изпитателен срок. Вярно, вчерашната статия й спечели няколко червени точки, но тя знаеше, че в тази игра няма сигурност. Публикуването вчера на първа страница днес лесно можеше да се превърне в стара новина. Клеър трябваше да продължи с историята и да поддържа интереса на читателите. Инстинктът й подсказваше, че се е натъкнала на нещо различно — невиждан досега убиец, но се нуждаеше от повече информация. За жалост много добре съзнаваше, че е вбесила главния детектив, водещ разследването. Не можеше обаче да си позволи историята да й се изплъзне. Трябваше да проучи всичко за онова, което досега само тя беше открила — момичето екстрасенс.

Предишната вечер в „Трейдър Вик“ Клеър имаше чувството, че телефонното обаждане, което Хънтър получи, е свързано с момичето, но докато вземе палтото си и излезе навън, детективът беше изчезнал. Тя не искаше да губи време, взе такси и отново отиде в стария хотел в Линуд, докъдето беше проследила момичето след срещата й с Хънтър и Гарсия. Ала момичето също не беше там. Високият, плешив собственик на рецепцията й каза, че не е виждал момичето на име Моника от предишната вечер.

— Приятелка ли си й? — попита той с неопределим чуждестранен акцент. Дъхът му миришеше на алкохол. — Ако си й добра приятелка, ще ми дадеш ли парите, които тя ми дължи? Не е плащала наема си от три седмици. — Мъжът вдигна три дълги, кокалести пръста. Ноктите му бяха черни.

— Не съм й толкова добра приятелка — отвърна Клеър и дискретно закри носа си с ръка. — Но вижте какво ще ви кажа, господин…

— Петроски. Пат Петроски.

— Виж какво, Пат. — Клеър написа името и телефонния си номер на къс хартия и го сложи на гишето.

— Ако ми се обадиш веднага щом я видиш отново, и имам предвид на секундата, ще изкараш сто кинта. Как ти звучи?

Петроски прочете бележката, без да я взима. Когато вдигна глава, очите му се спряха на цепката между гърдите на Клеър.

— Добре. Договорихме се.

Смрадливецът не се беше обаждал. Клеър гледаше екрана на лаптопа си и потракваше по зъбите си с химикалка. Оставаше й да изиграе още един коз. Случайно успя да открие една приятелка на Моника, двайсет и три годишна сервитьорка на име Сюзан, която бе работила с нея.

Мобилният й телефон започна да вибрира на бюрото. Тя го грабна.

— Клеър Андерсън.

Обаждаше се телефонният оператор на вестника. Като всеки репортер на изпитателен срок Клеър нямаше пряка линия и всички обаждания за нея в „Ел Ей Таймс“ минаваха през централата и се отклоняваха към мобилния й телефон.

— Госпожице Андерсън, търси ви един човек — съобщи операторът.

— Кой?

— Не каза името си. Вчера се обади няколко пъти и тази сутрин отново. Познах гласа.

— Добре. Свържи ме. — Тя чу изщракване и каза:

— Клеър Андерсън.

— Репортерката?

— Да — засмя се Клеър, — репортерката. Как да ви наричам?

— Приятел.

Тя затвори очи и бавно поклати глава, като си помисли: „Откачалка“.

— Какво мога да направя за теб, приятелю?

— Питам се дали може да се срещнем. Може би ще си помогнем взаимно.

— Защо искаш да се срещнем?

Отговор не последва, само тежко дишане.

— Ало? Там ли си?

— Да.

— Защо искаш да се срещнем?

— Заради „момичето ясновидка“ в статията ти.

Клеър изопна тяло и изправи рамене. Нещо в гласа на мъжа я накара да потрепери.

— Тя не е такава, за каквато я мислиш — добави той.