Екзекуторът

78.

Гимназията в Гардена беше огромна. Площта й заемаше половин градски квартал. Спортът очевидно се насърчаваше. Имаше трийсет игрища за тенис, баскетбол и волейбол, да не говорим за двете игрища за бейзбол и футбол. Трийсет сгради приютяваха сто класа ученици, а библиотеката съдържаше достатъчно книги, за да се отсрами пред Градския съвет за отпуснатите пари.

Гарсия спря на единия от трите големи паркинга и се представи на рецепцията. Екзотична на вид жена от смесена раса на трийсет и няколко години внимателно разгледа значката и служебните му документи, без да обръща внимание на телефона, който започна да звъни. Тя вдигна глава, отметна черната си коса, погледна лицето на детектива и провери в дневника.

— Директорът Кенеди е много зает днес.

— Аз също, скъпа — отговори Карлос. — Няма да отнема много от времето му, но се налага да говоря с него.

Жената отново отметна коса.

— Той разговаря с родителите на един ученик, но би трябвало да приключи след пет минути.

— Ще почакам.

Шест минути по-късно директорът Кевин Кенеди покани Гарсия в кабинета си. Той беше сериозен човек, наближаваше петдесетте и беше висок колкото Карлос, но с по-хубаво телосложение и черна коса, пригладена назад в стил Дракула. Лицето му изглеждаше честно и внушаваше доверие. Учениците сигурно го уважаваха. Носеше стилни очила с тънки рамки и хубав, добре ушит светлосив костюм. Кенеди посрещна Гарсия със сърдечна усмивка и твърдо ръкостискане.

— Моля, седнете, детективе. — Директорът на гимназията посочи тапициран с черна кожа стол пред голямото си бюро от палисандрово дърво.

Карлос огледа просторния кабинет. На стените бяха окачени хубави картини и дипломи в рамки. Десетки малки фигурки, очевидно изработени от ученици, украсяваха дървените лавици. Вляво от бюрото имаше два метални шкафа. Големият прозорец на източната стена гледаше към двора. Кенеди застана до него.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате. — Директорът се усмихна съчувствено и малко нервно. — Въпреки че разпуснахме учениците в коледна ваканция преди пет дни, нещата тук пак са напрегнати заради факта, че днес е последният ден за преподавателите. Извадихте късмет, че дойдохте днес. Утре нямаше да намерите никого. С какво мога да ви помогна, детективе?

Гарсия му разказа за Аманда Райли и че усилено търсят информация за приятелите й, когато е била ученичка в гимназията в Гардена. Кенеди натисна няколко клавиша на клавиатурата на компютъра си и обърна монитора към Карлос, за да вижда по-добре.

— Прехвърлихме много от справките за бившите ни ученици в електронна база — обясни, — но не всичките. Процесът е бавен, скъп и дълъг и изисква много хора. — Директорът на гимназията отново се усмихна нервно. — Но приятелите й няма да са споменати в архивите. Ето, това е всичко, което имаме за Аманда Райли.

Карлос прочете информацията на компютърния екран. Там нямаше нищо, което Хопкинс вече да не беше открил.

— Ами годишниците? — попита.

Кенеди бутна очилата по-нагоре на носа си. Изражението му не изпълни Гарсия с надежда.

— В библиотеката ни имаше цяла секция с годишници. Пазехме екземпляр от всяка година, но преди няколко години започнаха да изчезват.

— Откраднати ли са?

— И ние така си помислихме. Проблемът е, че някои хлапета крадат по навик, а не защото им трябва онова, което задигат.

Карлос се усмихна.

— Съжалявам — смутено каза директорът, като си спомни, че разговаря с детектив. — Предполагам, че вече го знаете. Повечето ни стари годишници са взети.

— Не поръчахте ли нови копия?

— Да, веднъж.

Гарсия се облегна назад на стола.

— И тях ли откраднаха?

Кенеди кимна.

— Мислехме да ги поръчаме отново, но печатницата, която по-рано използвахме, изгоря преди няколко години.

Карлос се изсмя.

— Много от тях бяха откраднати, но не всичките. Нека проверя дали ще ни провърви. — Директорът на гимназията протегна ръка към телефона на бюрото си, набра вътрешния номер на библиотеката и след кратък разговор върна слушалката на вилката. — Госпожа Адамс, библиотекарката, ще провери и ще ни каже. Да ви предложа ли нещо за пиене, докато чакаме? Кафе, вода?

Гарсия отказа, като бързо поклати глава.

Телефонът на бюрото отново иззвъня и Кенеди отговори веднага. Разговорът му беше ограничен само до думите „добре“ и „разбирам“.

— Съжалявам — тъжно каза. — Не останал нито един годишник от цялото десетилетие.

Карлос се почеса по носа, докато се чудеше какво да прави.

Телефонът пак иззвъня. Директорът се извини и отговори, а сетне погледна детектива и повдигна вежди.

— Добра идея, госпожо Адамс. Благодаря.

— Има ли някаква надежда? — попита Гарсия.

— Госпожа Адамс предложи да огледате складовете в мазето на главната сграда. Съвсем забравих за тях. Там държим разни стари неща. Тя ми напомни, че има много кутии със стари снимки, които са правени от клубовете по фотография и не са стигнали до годишниците. — Кенеди се усмихна окуражително. — Бих казал, че това е най-добрият ви шанс.

Очите на Карлос блеснаха.

— Как да получа достъп тях?

— Трябва да говорите със стария господин Дейвис. Той може дори да ви помогне да ги прегледате. Господин Дейвис беше портиер в гимназията в Гардена повече от четирийсет години. Все още се грижи за градината. Само той има ключове за старите складове.

— Къде мога да го намеря? — попита Гарсия и стана.

— Господин Дейвис живее в помещенията за персонала, номер 3-В, ако не греша. — Директорът посочи към големия френски прозорец. — Може да почукате на вратата му, но днес има почивен ден. Ако не е някъде тук, потърсете го в мемориалния парк „Рузвелт“. На пет минути е от тук.

Детективът се намръщи.

— Мемориалния парк?

Кенеди кимна.

— Съпругата му е погребана там. Господин Дейвис прекарва повечето си свободно време, като й говори. — Той повдигна рамене, сякаш това беше нещо ненормално.