Екзекуторът

138.

Хънтър се втурна към Моли. Едва когато се приближи и коленичи до нея, той осъзна, че косите й са руси. Той освети лицето й с фенерчето. Тъмносините й очи бяха отворени и застинали във вечен страх — моментна снимка на ужасяващите й последни мигове. Но момичето не беше Моли.

Изведнъж се чу изтракване.

Робърт скочи. Сетивата му бяха изострени до крайност. Шумът се разнесе от малкия коридор до кухнята. Бързо и тихо той долепи гръб до стената вдясно от входа за коридорчето, пое си дълбоко дъх и се вмъкна вътре. Пистолетът му търсеше мишена. Отново цареше тишина, но нещо се беше променило. Вратата в дъното беше отворена. Робърт беше сигурен, че я затвори, когато влезе в апартамента. Спалнята беше осветена от слаби, мъждукащи светлини. Свещи. Той беше убеден, че това е клопка, но нямаше друг избор.

Чу приглушено хленчене и се обнадежди. Знаеше, че там е Моли, но усещаше присъствието и на още един човек. Тя не беше сама.

Робърт пристъпи в коридора и главата му се замая. Нямаше представа колко кръв е загубил, но силите му бързо го напускаха и му се виеше свят. Той спря за миг, за да възвърне равновесие. Неочаквано висок мъж с атлетично телосложение измъкна Моли в полезрението му. До главата й беше опрян пистолет. Тя беше гола и ужасена и плачеше.

— Моли — промълви Хънтър и въпреки че защитните му инстинкти го подтикваха да отиде при нея, той не помръдна. Пистолетът му беше насочен към загадъчния човек зад нея.

— Хвърли оръжието, детективе.

Робърт се поколеба.

Нападателят притисна по-силно пистолета в слепоочието на момичето.

— Пусни оръжието или тя ще умре — сега и на място.

— Добре. — Завъртя пистолета на пръста си. — Ще го оставя. Нека поговорим. Не е необходимо никой да умира.

Моли се задави от сълзите си и тялото й рязко се дръпна напред, но силната ръка на мъжа я държеше здраво.

— Сложи пистолета на пода и го ритни към мен. Ако не стигне до тук, тя ще умре, а после и ти.

„Дежа вю“ — помисли си Робърт, но се подчини на заповедта и плъзна оръжието си по пода. Човекът излезе пред Моли и спря пистолета с десния си крак. Очите му се стрелнаха за миг надолу, но не достатъчно дълго, за да може Хънтър да предприеме нещо.

— „Хеклер и Кох UPS Тактикал“? — Мъжът изглеждаше смаян. — Любимото оръжие на морските пехотинци и специалните правителствени оперативни агенти. Добър избор. Виждам, че разбираш от оръжия.

— Ти също — отвърна Робърт.

— Така е — злобно се усмихна човекът.

Хънтър най-после видя чертите му в сумрака. Лицето носеше белезите на труден и нещастен живот — дълбоки бръчки, груба кожа, студени и тъжни очи и грозен белег от дясната страна на лявото ухо към средата на челото. Не беше нужно да се вглежда дълго, за да забележи приликата. В мъжа имаше нещо от Моли, може би устата или носът. Той беше баща й.