Екзекуторът

110.

Адвокатската кантора „Хардгрейв и Мортимър“ заемаше третия, четвъртия и петия етаж на голяма модерна административна сграда с тъмни стъкла на прозорците на ъгъла на Шеста улица и Бродуей в Санта Моника. Хънтър се беше обадил от колата, за да провери дали Кели Санчес е в кабинета си и не е в съда този следобед.

Младата и невероятно привлекателна жена на рецепцията им каза, че без предварително уговорен час е много съмнително дали госпожа Санчес ще ги приеме днес, но магията на детективската значка на Хънтър намери пролука в програмата й.

Детективите пак трябваше да почакат няколко минути, преди секретарката да получи разрешение да ги покани да влязат. Те тръгнаха след нея по коридор със снимки и статии от вестници в рамки на стените, минаха покрай витрина, пълна с трофеи от голф, и завиха по друг коридор. Кабинетът на Кели Санчес беше предпоследният вдясно. Червенокосата секретарка тихо почука на вратата, изчака точно три секунди, отвори и ги въведе в просторна и луксозна стая. Изящни мебели, картини с маслени бои на стените, голям прозорец зад внушително махагоново писалище във викториански стил и цяла стена в лавици с книги. Кабинет, определено обзаведен да смайва клиентите.

Кели Санчес стана и ги посрещна на вратата. Тя беше чернокожа жена с изваяно като на статуя тяло, наближаваща четирийсетте, с гъста, права, дълга до раменете коса и пронизващи като бръснач светлокафяви очи. Те се ръкуваха с нея. Кели прегледа документите им и ги покани да седнат.

— С какво мога да ви помогна, господа? — попита тя и се настани зад бюрото си.

Без да издава много информация, Хънтър обясни причината за неочакваното им посещение.

— Джеймс Рийд? О, това е спомен от миналото.

— Били сте съседи, така ли?

Тя кимна колебливо.

— Преди много години.

— Спомняте ли си момче с прякор Стратър и групата хлапета, с които се е събирал?

Кели се облегна назад на стола, втренчи се изпитателно в двамата детективи и студено отвърна:

— Да, помня ги.

— Вие или брат ви познавахте ли ги? Знаехте ли имената им?

Тя поклати глава.

— Единственото име, което се споменаваше, беше Стратър, а това е прякор. Познавах го по физиономия, когато ги видех на улицата. Всеки път минавах по другия тротоар.

— В бандата на Стратър е имало момиче, което са наричали Липс, и мършаво момче на име Джей Джей. Познавате ли ги? — настоя Гарсия.

Кели се намръщи.

— Казах ви, че не ги познавах. — Тя погледна Робърт. — За какво става дума, детективе? С Джеймс не бяхме в бандата.

— Да, знаем. Вие и брат ви бяхте ли приятели на Джеймс Рийд? Познавахте ли го добре?

— Бяхме приятели, но не бих казала, че го познавах добре.

— Спомняте ли си дали той се спогаждаше със Стратър и бандата му?

Тя се подсмихна.

— Никой не се спогаждаше с бандата на Стратър. Всички се стараеха да ги отбягват.

— И Джеймс ли?

— Особено Джеймс, но за него беше по-трудно.

— Защо? — Коженият стол изскърца, когато Хънтър се наведе напред.

Кели леко повдигна рамене.

— Джеймс учеше в гимназията в Комптън. Майка му беше учителка там и мисля, че някои хлапета от бандата бяха нейни ученици. Джеймс плащаше сметката всеки път, когато получеха лоши оценки или ги задържаха след часовете.

— Или ги изключеха временно — тихо добави Карлос.

— Бандата на Стратър го търсеше. Тормозеха го повече, отколкото другите.

— Ами вас и брат ви?

— Ние учехме в друго училище, „Сентениал“. Никой от бандата на Стратър не учеше там. За нас беше по-лесно да ги отбягваме. — Кели сложи лакът на страничната облегалка на луксозния си кожен стол и подпря брадичка на юмрука си. — От време на време ни закачаха, но нищо крайно. Предимно ни наричаха с обидни думи.

— А как се държаха с Джеймс? — попита Гарсия.

— Джеймс беше много свенлив и несигурен. Не знам дали това беше причината или защото майка му беше учителка, но бандата превърна живота му в ад. — Жената прибра косата си зад ушите. Очите й леко се стрелнаха надясно. — Джеймс имаше бяло кученце. Беше много симпатично и все тичаше насам-натам, изпълнено с енергия. Дори майка му го харесваше, а тя не обичаше кучета. — Кели се натъжи при спомена. — Един ден кученцето изчезна и Джеймс превъртя. Сигурно е почукал на всяка врата в квартала, но никой не го беше виждал. Мисля, че онази нощ той не мигна. Не знам всички подробности, но сутринта пред вратата на дома му беше оставена картонена кутия. Кученцето беше вътре. Главата му беше отрязана.

Карлос се премести неспокойно на стола и погледна партньора си, който запази хладнокръвие.

— Джеймс погреба трупа му в парка. Плака няколко седмици.

В стаята настъпи мълчание.

— Джеймс е обвинил бандата на Стратър — заключи Робърт.

Кели кимна.

— Горкото малко Число — тъжно добави тя.

— Какво казахте? — намръщи се Хънтър.

— Мъничкото бяло кученце на Джеймс се наричаше Число.