Екзекуторът

73.

Ана се втренчи в съпруга си и се опита да разгадае изражението му. Двамата се разбираха добре, рядко се караха и често разговаряха искрено за много неща, но Гарсия никога не обсъждаше работата си и разследванията, с които се занимаваше. И без да го пита, знаеше, че въпросът му съдържа много повече от любопитство.

— Спомняш ли си едно момиче на име Марта? — попита тя и се облегна назад.

Карлос присви очи.

— Странно момиче от гимназията, с къса кестенява коса, очила с рамки и дебели стъкла и ужасни дрехи. Тя беше самотница и винаги седеше сама в ъгъла на столовата.

— Нищо не ми говори — призна той.

— Марта беше една година по-малка от нас. — Ана щракна с пръсти, сякаш си спомни още нещо. — Веднъж надутите кучки от нашия клас я заляха с кетчуп и горчица. Имахме парти с барбекю на футболното игрище.

— По дяволите, сетих се. — Карлос отвори широко очи. — Горкото момиче. Беше изцапано от главата до петите. — Той се поколеба за миг. — Ти не й ли помогна тогава?

Тя кимна.

— Да, помогнах й да се изчисти. Дадох й да облече мои дрехи и я заведох в обществената пералня. Тя ме накара да обещая, че няма да кажа на родителите й. След това разговаряхме няколко пъти, но Марта беше много стеснителна. Трудно беше да се сприятелиш с нея.

— Както и да е. Какво искаше да ми кажеш за нея? — подкани я Гарсия.

Очите на Ана се съсредоточиха в чашата с италианско вино.

— Случи се през април 1994 година, два дни преди баскетболният отбор на момичетата да играе на четвъртфинали в Калифорнийския гимназиален турнир.

Карлос почувства, че в гърлото му заседна буца.

— Срещу Оукланд ли? — предпазливо попита.

Ана бавно кимна. Погледът й все още беше прикован в чашата.

— Беше през обедната почивка и както винаги Марта седеше сама в дъното на столовата. Отидох да я поздравя, но тя изглеждаше по-унесена от обикновено. Попитах я дали ще дойде на мача в събота. Не бяхме фаворити и се нуждаехме от подкрепа.

Гарсия се наведе напред. Интересът му се засилваше.

— Марта ме погледна и аз се стреснах. Очите й бяха различни — студени и безизразни като две празни черни дупки. — Ана нервно прокара пръсти по устните си. — И после, като в кататонен ступор, тя заяви: „Няма да има мач.“

Карлос видя, че кожата на жена му настръхна и хвана ръката й. Тя му се усмихна вяло и продължи:

— Попитах я какви ги говори. Навсякъде бяха разлепени плакати за мача. Училището имаше най-добрия момичешки баскетболен отбор от години и това беше големият ни шанс. — Тя отново млъкна и с изцъклени очи се втренчи в съпруга си. — Марта отвърна: „Отборът на Оукланд няма да дойде. Автобусът ще катастрофира.“

Този път кожата на Гарсия настръхна. Той си спомняше много добре онази година. Момичетата от баскетболния отбор от Оукланд трябваше да пристигнат един ден, преди мача. Шофьорът на автобуса заспал на волана някъде на Уестсайд Фрийуей. Автобусът се блъснал в грамаден камион. Нямаше оцелели.

— Господи — промълви Карлос и стисна ръката на жена си. — Кога стана това?

— В деня, преди да се случи.

— Шегуваш се.

Температурата в кухнята сякаш изведнъж се понижи.

— Затова си напуснала отбора — осъзна той. — Не заради самата катастрофа, а заради онова, което ти е казала Марта.

Ана не призна, но Гарсия знаеше, че е прав.

— Никога повече не говорих с нея. Няколко седмици по-късно тя напусна гимназията.

— Не си ми го казвала.

— Не съм го казвала на никого. — Ана отново отпи от виното си. — Марта е знаела един ден преди катастрофата да се случи. Не знам дали я е сънувала, или е било видение, факт е, че не е могла да го предвиди. Никой не може да предскаже такива неща.

Карлос пусна ръката й и мълчаливо изпи остатъка от виното си.

— За да отговоря на въпроса ти — каза Ана и нежно докосна пръстите му, — вярвам, че има хора, които виждат или усещат неща, които мнозинството от нас не могат, но не са онези от кориците на някои списания — гадатели и врачки, които обещават да ти кажат бъдещето срещу няколкостотин долара. Те са измамници. Ако наистина виждат бъдещето, те ще живеят в Лас Вегас и ще разоряват казината.

Гарсия се усмихна.

— Права си.

— Защо ме попита, мили?

Той поклати глава, отбягвайки погледа й.

— Ей така.

Ана знаеше, че няма да получи друг отговор.