Екзекуторът

122.

Гарсия озадачено се втренчи в снимката в ръцете на Робърт.

— Какви ги говориш?

— Вгледай се в очите, Карлос. Може да промениш всичко друго на лицето, но очите остават същите. Те са като пръстови отпечатъци.

Гарсия се съсредоточи по-усилено.

— Не, нямам представа кой е този човек.

Хънтър отново погледна снимката. Дали паметта не го лъжеше? Щеше да има само един шанс и трябваше да бъде сто процента сигурен.

— Да вървим. — Той се втурна към коридора.

— Къде отиваме? — Карлос последва партньора си.

— В „Научни разследвания“. Трябва да бъда сигурен. Ще говорим с Патриша Фелпс.

Гарсия се намръщи.

— Художничката портретист?

— Да — кимна Робърт.

Отдел „Научни разследвания“ на лосанджелиската полиция събира, сравнява и тълкува веществени доказателства, намерени на местопрестъпленията или иззети от заподозрени и жертви. Намира се на последния етаж на сградата на отдел „Обири и убийства“. Художниците портретисти са част от екипа на „Научни разследвания“ и изготвят общи щрихови скици на заподозрени в престъпления, които се използват в издирването им.

Патриша Фелпс беше най-старшият и опитен художник портретист в отдела. Тя се готвеше да си отиде у дома, след като бе работила два часа извънредно, когато двамата нахлуха в кабинета й.

— Пат, нуждаем се от помощта ти — задъхано изрече Робърт.

Брюнетката с къса коса и зашеметяваща фигура го погледна над марковите си очила с тънки рамки.

— Шест етажа ли бяга, Робърт? — попита Патриша със специфичния си дрезгав глас, от който коленете на повечето мъже се подкосяваха. — Предполагам, че щом си тичал до тук, работата не може да почака до утре, нали?

Той си пое дълбоко дъх, но не отговори.

— И аз така си помислих. Какво ти трябва? — Тя разкопча палтото си.

Робърт й даде снимката.

— Искам да промениш това лице.

Патриша я разгледа и сетне повдигна рамене.

— Добре. Първо ще я сканирам. — Тя се върна до бюрото си и минута по-късно образът се появи на компютърните екрани.

— Колко модерен е софтуерът ти? — попита Хънтър.

Фелпс се усмихна гордо.

— Последна дума на техниката. Добър е като в анимационните студия в Холивуд. Мога да превърна този човек в Брад Пит, ако искаш.

Робърт се ухили и направи знак на партньора си да се приближат. Карлос все още изглеждаше озадачен.

— Ето какъв е сценарият. Когато си млад, всички ти се подиграват, предимно заради външния ти вид. Случва се в училище, на улицата… навсякъде. Момичетата не те поглеждат, а момчетата те дразнят, обиждат те и те бият. Това продължава толкова дълго и става толкова непоносимо, че накрая започваш да мразиш себе си и външността си. Искаш да бъдеш различен. Следите ли мисълта ми?

Гарсия и Патриша кимнаха.

— Ами ако забогатееш рано в живота? Ако имаш достатъчно пари, за да правиш каквото ти харесва, включително драстично да промениш външния си вид? Най-после ще станеш такъв, какъвто винаги си искал да бъдеш. Вече никой няма да ти се присмива, нито да те обижда или да те бие. Никой няма да те познае. Би ли го направил? Би ли променил лицето си?

Карлос се замисли, без да откъсва очи от монитора.

— Вероятно — отговори не особено убедено.

— Определено. — Фелпс въодушевено кимна. — Виждала съм какви поражения може да донесе жестокият тормоз. Дъщерята на една моя приятелка се самоуби преди няколко години заради това.

— Съжалявам — рече Хънтър.

Патриша му се усмихна нежно.

— И така, ако вие сте това хлапе — продължи Робърт и посочи монитора, — какво бихте променили?

Гарсия скръсти ръце, прехапа устни и се вгледа в лицето на ученика.

— Грамадните като чадъри уши трябва да бъдат премахнати — заяви Фелпс и се облегна назад на стола си. — Вероятно много са му се подигравали заради тях. Те са доста… как да кажа… доминиращи.

— Да, съгласен съм — кимна Карлос.

— Можеш ли да ги промениш? — попита Хънтър и сложи ръка на рамото й.

— Гледай как става. — Тя въведе няколко алгоритъма в софтуера и използва устройство, което приличаше на електронна писалка, за да рисува по плоската повърхност на бюрото си. Движенията й бяха прецизни и грациозни като на творец, който гали платното. След няколко минути ушите на ученика бяха съвсем различни.

— Брей, страхотно! — възхити се Гарсия.

— Да, така изглежда много по-добре — усмихна се Фелпс.

— Какво друго бихте променили?

— Вероятно гърбицата на носа — предложи Карлос. — Има такъв вид, сякаш е бил счупен.

Патриша кимна и направи промяната.

— Добре. Други проблеми, които бихте искали да оправите? — настоя Робърт.

— Зъбите — обади се Фелпс.

— Зъбите му не се виждат — намръщи се Гарсия.

— Да, но забелязваш ли как е затворил устата си? Стиснал е устни, сякаш се е нацупил. Това подсказва, че зъбите му са по-големи от нормалните и са издадени напред.

Двамата детективи присвиха очи и се вгледаха в снимката.

— Имайте ми доверие, момчета. Всеки ден работя с такива неща.

— Добре. — Хънтър повдигна рамене. — Но как ще промениш зъбите му на снимката, като не ги виждаш?

— Ще променя формата на устата му, ще дръпна устните малко назад и ще премахна нацупването. Ще видите. — Пръстите със съвършен маникюр натиснаха няколко клавиша на клавиатурата. Още няколко замаха с вълшебната писалка и хлапето получи нова уста.

— Брей, той изглежда съвсем различен — възкликна Карлос.

Робърт поклати глава. Не беше сигурен.

— Нещо не се връзва.

— Челюстта — отвърна Патриша. — Тъй като промених устните и зъбите, убедена съм, че хирурзите биха препоръчали леко преоформяне на линията на челюстта, за да съответства на новата му усмивка. Може би малко по-четвъртита.

— Можеш ли да го направиш?

— Нали ти казах, че с писалката мога да направя всичко. — Тя се усмихна уверено и внесе корекциите. Тримата отстъпиха назад от монитора. Образът, който гледаха, беше много различен от момчето на снимката. — Това е всичко. Не виждам какво повече може да добавим или да махнем. А вие?

Детективите поклатиха глави.

— Току-що превърнахме смотаняк в пич — засмя се Патриша.

— Идеално — съгласи се Хънтър.

Нещо се беше променило в изражението на Гарсия, но той все още не можеше да разпознае чертите на лицето на екрана.

— Направи ми още една услуга, Пат. — Робърт се наведе над бюрото й. — Потъмни косата му до кестенява, добави прошарени коси на слепоочията, скъси косата и я среши назад.

Тя отново промени изображението.

— А можеш ли да го състариш?

— Разбира се.

— Чудесно. Дай му още двайсет и пет години. Процесът на състаряване продължи малко по-дълго и щом приключи, Карлос зяпна от почуда.

— Мамка му!