Екзекуторът

68.

Петнайсет дни преди първото убийство

Гледайки отражението си в огледалото, той прокара език по сухите си и напукани устни. Изминаха четири години, но сякаш се беше състарил с десет. На лицето му имаше няколко дълбоки бръчки и очите му бяха хлътнали още по-навътре. Но всеки, който познаваше Джон Удс, знаеше, че бръчките не са знак на старост, а са от силни терзания.

След смъртта на съпругата си той се премести от Хънтингтън Каунти в Йорк, в южната част на Централна Пенсилвания. Не можеше да остане повече в Хънтингтън. Всичко там му напомняше за дъщеря му. Демоничните й сънища бяха проклели живота му.

Джон наплиска със студена вода лицето си и среса над ушите си каквото беше останало от оредялата му черна коса. Тази вечер в гимназията към католическата църква щеше да има коледно благотворително тържество. Очакваше се да присъстват повече от триста ученици и родители.

Той работеше като портиер в училището и помагаше на отец Лорънс с всичко, от което се нуждаеше, от водопроводите до градинарството и украсата за празненствата. До началото на събитието имаше още час, но родителите вече пристигаха и носеха най-различни сладкиши за голямата разпродажба, която щеше да се състои във физкултурния салон на гимназията. Задачата на Джон беше да поддържа чист пода на баните и тоалетните.

Докато продължаваше да гледа отражението си, той се прекръсти и набързо каза молитва, а после излезе от малкия апартамент, който беше наел само на една пряка от католическото училище в Йорк.

Отец Лорънс го беше помолил да се грижи само за тоалетната във физкултурния салон, където щяха да бъдат всички. Достъпът до главната сграда с класните стаи беше забранен, но Джон знаеше, че учениците обичат да нарушават правилата.

Минаваше осем, когато той влезе в тъмния коридор на главната сграда. Провери двете тоалетни на партера и тръгна нагоре да огледа онази в дъното на коридора. Беше вървял по тези коридори толкова често, че не се нуждаеше от фенерче.

Джон се приближи до вратата на тоалетната и чу кикотене, което идваше отвътре. Той забави крачка и се заслуша. Различи най-малко три гласа, единият женски. Лампите бяха угасени. Джон се промъкна безшумно, без да го забележат, и се отправи на пръсти към последната кабинка, от където се разнасяха звуците.

Вратата беше широко отворена и на слабата светлина на мобилен телефон Джон видя, че някой стои зад момиче, навело се над тоалетната чиния. Двамата бяха голи и момчето плесна задника й с дясната си ръка и сетне проникна в нея. Те стенеха от удоволствие.

Джон беше с черни панталони и черна риза, които му помогнаха да се слее със сенките. Той долепи гръб до стената срещу кабинките и пристъпи по-близо. На тоалетната чиния пред момичето седеше друго голо момче. В лявата си ръка държеше мобилен телефон, а с дясната притискаше главата на момичето към слабините си. Тя жадно го пое в устата си. Момчето снимаше всичко.

Джон почувства, че се възбужда.

— Ник, сега те искам в мен — заповяда момичето и после се обърна към момчето зад нея. — Шон, искам всичко това в устата си. — Момичето посочи възбудения му пенис.

Джон тихо се приближи две крачки. Не искаше да ги безпокои.

Двете момчета размениха местата си и всичко започна отново. Ник, момчето, което сега стоеше зад властното момиче, все още снимаше с мобилния си телефон. Стенанията на момичето бързо станаха по-настойчиви и Джон разбра, че тя изпитва оргазъм. Както и той.

Той се вмъкна в една от кабинките.

Не беше необходимо да ги гледа. Стенанията на момичето бяха достатъчни, за да го влудят. Той затвори очи и позволи на въображението и ръката си да свършат работата, но съзнанието му не го върна към сцената, която видя преди няколко секунди. Мислеше само за Моли и нощите, в които влизаше в стаята й и я освобождаваше от изкушенията на този свят.

С мисълта за онези нощи Джон стигна до оргазъм за секунди.

Поседя там няколко минути и се опита да овладее тялото си, което се гърчеше в екстаз. Щом можеше да се държи на краката си, той се почисти и излезе от тоалетната безшумно, както беше влязъл. Учениците продължаваха да се забавляват.

— Джон — извика някой, когато се върна във физкултурния салон.

Той продължи да върви с наведена глава, като се престори, че не е чул.

— Джон Удс. — Нечия ръка докосна рамото му. — Не ме ли чу?

Джон се обърна нервно и отвори широко очи от изненада. Старецът, който стоеше пред него, имаше тънки бели вежди и оредяла коса, сресана отляво надясно. Топчестият нос, розовите бузи и добрите очи му придаваха дружелюбен вид.

— Отец Луис? — стъписано възкликна Джон и целуна дясната ръка на свещеника.

— Бог да те благослови, сине мой.

— Не знаех, че ще идваш.

— Реших в последната минута, Джон.

Отец Луис беше свещеник в католическата църква „Света Троица“ в Хънтингдън, откакто Джон се помнеше. Беше ходил на богослужения там през целия си живот.

— Как е църквата, отче?

— Добре, Джон. Пребоядисахме я преди година. Трябва да дойдеш да ни видиш.

Очите на Джон се натъжиха.

— Знам, знам — рече отец Луис, преди той да измиели, какво да каже. — Спомените все още са твърде ярки, нали?

Джон стеснително кимна.

— Познавам те, откакто беше малко хлапе, Джон. Винаги си бил много набожен католик и те имам в сърцето си като член на семейството. Причинява ми болка, като знам, че трябваше да ни оставиш, за да понесеш загубата.

Джон не смееше да го погледне в очите.

Свещеникът се усмихна предразполагащо.

— Но причината да дойда тук е да ти донеса добра новина.

Джон най-после вдигна глава.

— Може ли да излезем навън за малко? Тук е доста шумно.

Двамата намериха тих ъгъл извън училищния физкултурен салон.

— Спомняш ли си Сара Матюс? — попита отец Луис.

Джон присви очи.

— Ниска жена с къдрава руса коса, хубави очи, смее се силно всеки път, когато кажа някоя от моите не много смешни шеги — припомни му свещеникът.

Джон поклати глава.

— Винаги носеше ябълков пай на благотворителните разпродажби. Има красива дъщеря, Емили.

Джон се усмихна. Спомняше си много добре Емили Матюс, стройно, високо момиче. На четиринайсет години вече имаше съблазнително тяло, по което течаха лигите на всички момчета. Джон помнеше как тя го гледаше по време на неделната литургия, сякаш знаеше, че е лошо момиче и искаше той да я избави от плътски изкушения, както правеше с Моли.

— Да, спомних си я — каза, прикривайки вълнението си. — Жената с ябълковите пайове и силния смях.

— Същата. — Отец Луис кимна. — Дъщеря й Емили отиде в Лос Анджелис преди две години. Иска да учи театрално изкуство и да стане актриса. — Свещеникът поклати глава неодобрително. — Днешните младежи искат слава и да бъдат звезди.

Джон не каза нищо.

— Емили се върна миналата седмица да прекара Коледа със семейството си в Хънтингдън. Разговарях с нея след неделната литургия и тя ми каза нещо, което побързах да дойда да ти съобщя. Може да донесе малко утеха на измъченото ти сърце.

Джон се намръщи. Не знаеше за какво намеква отец Луис.

— За да си плаща наема — продължи свещеникът, — Емили започнала работа като сервитьорка в ресторант в оживена част на Лос Анджелис. — Той направи пауза, сякаш онова, което щеше да каже, го изпълваше с радост. — Кълне се, че видяла Моли само преди седмица.

Сърцето на Джон пропусна един удар. Той се втренчи недоумяващо в отец Луис.

— Знам. — Свещеникът кимна въодушевено. — Трудно е да се повярва, но Емили твърди, че е сигурна. Видяла Моли на автобусната спирка пред заведението, където работела. Моли очевидно не се е променила много, с изключение на косата и малкия белег на устната.

Джон си спомни нощта, в която дъщеря му избяга. Белегът беше от него.

— Емили не успяла да говори с нея. Обслужвала клиенти и когато приключила с поръчката, Моли вече се била качила на автобуса. Те бяха приятелки в училище, спомняш ли си?

Джон почувства, че тялото му започва да трепери, докато се чудеше какво да каже.

— Чудесна новина, нали, Джон? — усмихна се отец Луис. — Моли е жива и здрава. Толкова се зарадвах, когато Емили ми го каза, че трябваше да дойда да те видя. Знам колко много се тревожиш.

Джон вече не слушаше. Сега говореха гласовете в главата му.