Екзекуторът

56.

Финансовият район на Централен Лос Анджелис се намира на юг от Бънкър Хил и на север от Саут Парк и очертанията му мигновено се разпознават. Зоната около Пето и Шесто Авеню, Саут Флауър и Фигероа Стрийт и останалата част на юг е най-влиятелният финансов и бизнес център, „Финансови услуги Тайлър“ имаха офис на седемнайсетия етаж на Саут Флауър Стрийт 542.

Дан Тайлър седеше на елегантен кожен стол зад махагоновото си бюро. Той беше добродушен на вид човек на четирийсет и няколко години. Кестенявата му коса, която беше започнала да се прошарва на слепоочията, беше грижливо сресана назад и волевите черти, оформящи странно привлекателното му лице, показваха сила, опит, самочувствие и до известна степен състрадание. Беше с елегантен черен костюм, светлосиня риза и вратовръзка на сиви райета. Носеше очила с рамки. Кабинетът имаше характерните белези на професията му — скъпи мебели, внушителен бар в ъгъла, няколко снимки в рамки на стените и три взаимно свързани компютърни монитора на бюрото, които непрекъснато показваха движението на фондовата борса. Секретарката му съобщи за пристигането на двамата детективи и той стана да ги посрещне на вратата.

Дан Тайлър ги покани да влязат, посочи двете кресла пред бюрото си и им предложи питие, но те отказаха.

— Знам, че моментът не е подходящ, господин Тайлър — започна Хънтър, — но ще се опитаме да приключим бързо.

— Наричайте ме Дан, моля — рече той и се настани зад бюрото си. Гласът му беше спокоен и приятен като на разказвач на приказки.

Хънтър набързо обясни, че едва след няколко дни къщата в Малибу ще бъде освободена от криминалистите.

Тайлър кимна. Знаеше, че в момента предлагането на къщата на пазара не е умна идея.

— Къщата не приличаше на имот за инвестиране — продължи Робърт. — Живеехте ли там?

— Да. Много години.

Хънтър забеляза известна тъга в гласа на Тайлър и помълча, а после кимна към снимка в сребърна рамка на бюрото му. Привлекателна жена с развети от вятъра коси и заразителна усмивка стоеше до басейн. В краката й спеше хубаво черно куче.

— В къщата ли е правена снимката? — попита той, като позна басейна.

Тайлър погледна фотографията.

— Да — отговори със смесица от гордост и тъга.

Робърт интуитивно се досети, че жената на снимката е източникът на тъгата за събеседника им.

— Това съпругата ви ли е?

Тайлър премести очи към него.

— Кейт. Да. Тя почина.

— Съжалявам. — Хънтър почувства, че емоционалната рана на Тайлър още не е зараснала. — Наскоро ли?

— Преди дванайсет месеца. — Той стисна устни. — На мен ми се струва скоро.

— Разбирам.

Тайлър въздъхна дълбоко.

— Много хора го казват, но да надживееш жената, която обичаш… — Той поклати глава. — Мисля, че трябва да го преживееш, за да го разбереш наистина. Бяхме женени двайсет години. — Отново погледна снимката.

— И домът ви е бил къщата в Малибу?

— Къщата беше нейната гордост и радост — кимна Тайлър. — Ние я построихме. Кейт участва във всеки аспект на архитектурния дизайн. Това беше къщата на мечтите й. Тя избра мебелите, завесите, цветовете, детайлите. Кейт присъства във всеки сантиметър от къщата. — Той млъкна и се втренчи в преплетените си пръсти. — След като тя умря, аз вече не можех да живея там. Опитах се, но… — Тайлър отмести поглед встрани. — Без да съзнавам, установих, че говоря на стените, завесите, картините… — Усмихна се. — Не искам къщата или нещо друго да ми напомня за живота ми с Кейт.

— Нямате ли деца? — попита Робърт, въпреки че вече знаеше отговора, съдейки по липсата на други семейни снимки в кабинета.

— За съжаление, не. — В думите му прозвуча друг вид тъга и Хънтър разбра, че изборът да нямат деца, не е бил негов.

Робърт остави неловкият момент да премине и сетне продължи:

— Познавате ли Аманда Райли?

— Видяхме се два пъти, когато я помолих фирмата й да се занимае с продажбата на къщата — отвърна Тайлър, доволен, че темата на разговора се смени.

— Кога?

Тайлър наклони глава на една страна и се почеса по слепоочието.

— Преди около осем месеца, когато обявих за продажба имота.

— А оттогава?

— Не беше необходимо. Препоръчаха ми агенцията й. Един мой клиент продаде къщата си чрез „Райли“. Не желаех да имам нищо общо с къщата. Исках някой друг да се оправи с всичко. Аманда Райли се славеше като честен човек, на когото може да се има доверие, и професионалните и постижения бяха красноречиви. — Нещо се промени на компютърния екран и той се втренчи в него за миг. — Разговаряхме по телефона няколко пъти. Тя ми се обаждаше от време на време, за да ми каже как вървят нещата.

— Обади ли ви се миналата седмица, че някой иска да разгледа къщата в събота? — попита Хънтър, като погледна в черното си тефтерче.

Тайлър кимна.

— Обади ми се в петък. — Той приближи стола си до бюрото. — Беше много развълнувана, повече, отколкото при предишните разглеждания. Каза, че евентуалният купувач… — Тайлър протегна ръка към стилен, подвързан с кожа дневник на бюрото и прелисти няколко страници назад. — Някой си Райън Търнър. Изгарял от нетърпение да види къщата. — Той млъкна и бавно вдигна глава. — Тя каза, че имала добро предчувствие за този човек.

В кабинета на Дан Тайлър настъпи неловко мълчание. Двамата детективи се спогледаха.

— Имате ли имената на всички, които са поискали да разгледат къщата? — попита Робърт и кимна към дневника на Тайлър.

— Навик ми е. Не върша бизнес с никого, преди да съм го проучил. Въпреки че вече не мога да се насиля да живея там, къщата все още е много скъпа на сърцето ми и не бих я продал на човек, който няма да я оцени, например строителен предприемач. Ще я събори и ще построи нещо друго.

— Предполагам, че проучвате само купувачи, които са направили реална оферта?

Тайлър кимна апатично.

— Няма смисъл да си губя времето и парите за някого, който само гледа. — Поклати глава, сякаш беше направил грешка. — И все пак трябваше да го проверя.

— Мъжът сигурно е използвал фалшиво име — рече Хънтър. — Вероятно нямаше да намерите нищо за него.

— И това щеше да бъде предупредителен сигнал. — Тайлър погледна Робърт в очите. — Имам работа с много богати хора, детективе. Всичките са „горди“ от постиженията си. За повечето от тях това е игра на перчене, нещо като „моят е по-голям от твоя“. Човек с несъществуващо минало, който смята да купи къща за четири милиона долара, за мен е ясен знак да внимавам.

Робърт кимна разбиращо.

— Ако не възразявате, бих искал копие на списъка с имената, които госпожица Райли ви е дала през тези осем месеца.

— Разбира се. — Тайлър бръкна в най-горното чекмедже на бюрото си и му даде напечатан списък. Имената бяха седем.

Робърт се вгледа недоумяващо в Тайлър, който се подсмихна.

— Така печеля парите си, детективе. Трябва да бъда логичен, практичен и преди всичко, да мисля няколко хода напред. Беше логично да се досетя, че ще поискате списък с имената.

Хънтър мълчаливо прочете имената. Никое не се отличаваше с нищо особено.

— Никой от тях не направи оферта — продължи Тайлър — и не съм искал проверка. — Той стана и се приближи до барчето. — Сигурни ли сте, че не желаете нищо?

— Не, благодаря.

Тайлър си наля бърбън.

— Трудно ми е да повярвам, че на място, което ми е донесло най-щастливите дни в живота, е бил извършен такъв чудовищен акт. — Той отпи от чашата. — Вярно ли е онова, което прочетох във вестниците? — Тайлър се поколеба за миг. — Наистина ли убиецът е използвал камината, за да изгори Аманда Райли?

Робърт само кимна.

Погледът на Тайлър стана унесен и Хънтър разбра, че спомените му са се върнали към къщата, всекидневната и камината, които познава много добре. Той преглътна и бързо отпи от бърбъна.

— Същият ли убиец е обезглавил свещеника миналата седмица?

— Не вярвайте на всичко, което четете във вестниците — отговори Гарсия.

— Не вярвам и затова питам.

— В момента всичко се гради на догадки — излъга Робърт.

Тайлър се приближи до големия прозорец, който предлагаше панорамна гледка към финансовия район на Лос Анджелис.

— Градът се промени много. Мисля, че вече не го разбирам.

— Разбирали ли сте го някога? — попита Карлос.

— Добре го казахте — усмихна се Тайлър.

— Ако нямате нищо против, бих искал да ви покажа снимки, направени в къщата — рече Хънтър и веднага забеляза безпокойството на домакина. — Не се притеснявайте. Не са снимки на жертвата.

Тайлър се втренчи в чашата си. Нещо го измъчваше. Робърт се досети какво. Снимките щяха да донесат спомени за къщата и съпругата му.

— Знам, че е трудно.

Тайлър поклати глава и се върна до бюрото си.

— Всичко е наред, детективе.

Хънтър сложи няколко снимки на бюрото му. Всичките показваха всекидневната в къщата в Малибу.

— Питахме се дали нещо на тези снимки ще ви се стори странно или не на място.

Тайлър разгледа фотографиите.

— Трудно е да се каже. От осем месеца не съм стъпвал в къщата. От фирмата за почистване може да са разместили нещата.

— Разбираме, но може би нещо ще привлече погледа ви.

Тайлър изпи питието си, събра снимките на купчина и седна на стола си. Разгледа ги внимателно една по една, като понякога се мръщеше, а друг път присвиваше очи, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Детективите наблюдаваха реакциите му. На половината купчина той спря. Нещо беше приковало вниманието му.

— Забелязахте ли нещо? — попита Робърт.

Тайлър вдигна показалец в знак, че иска още една минута, а сетне прегледа останалите фотографии, докато намери онази, която търсеше.

— Какво видяхте? — настоя Хънтър.

Карлос се наведе напред и протегна врат.

Тайлър показа снимка, на която се виждаше голямата камина от речни камъни.

— Нещо различно около камината? — попита Робърт.

— На полицата над нея — отвърна Тайлър.

Детективите се втренчиха в снимката. Полицата над камината беше украсена с няколко предмета — вазички, две фотографии в рамки, няколко статуетки…

— Какво е различното?

— Паметта понякога ме лъже, но много добре си спомням, че Кейт не държеше снимки в рамки във всекидневната. — Той почука с показалец по снимката. — Във фоайето, да, но не и в хола. Беше суеверна. Мислеше, че това носи нещастие. Тези снимки в рамки със сигурност не бяха там, когато живеехме в къщата.