Екзекуторът

40.

Докато пътуваха по Пасифик Коуст Хайуей, пейзажът се промени и от шума и блъсканицата в центъра на Лос Анджелис те се озоваха в спокойствието и зашеметяващите гледки към океана в Малибу. Хънтър продължаваше да се взира през стъклото.

Малибу е известен с топлите си пясъчни плажове и като дом на безброй кинозвезди и знаменитости, място, запазено за богатите и много богатите.

— Не е необходимо да проверяваме адреса — рече Гарсия и намали. — Мисля, че е тук.

На стотина метра вляво от тях, пред портите на голямо имение, бяха паркирани няколко полицейски коли. Новинарски микробуси от различни телевизионни канали вече бяха на местопрестъплението. Към студеното и влажно нощно небе се извисяваха сателитни антени.

Карлос бавно си проправи път между колите и спря пред застрашителна електронна порта от ковано желязо. До тях се приближи ченге в дъждобран на лосанджелиската полиция.

— Детективи Гарсия и Хънтър — представи ги Карлос, след като смъкна стъклото. — Отдел „Убийства“.

Полицаят кимна и отвори портата с дистанционното.

— Криминалистите и двама други детективи дойдоха преди малко — съобщи той.

— Двама други детективи? — учуди се Хънтър.

— Да — отвърна ченгето, отстъпи назад и им направи знак да влязат в имението.

Докато Гарсия караше, Робърт съзря Клеър Андерсън заедно с други репортери.

Идеално асфалтираната алея беше дълга най-малко стотина метра. От двете й страни растяха безброй палми. Вляво имаше тенис корт. Обширната зелена морава между тенискорта и внушителната двуетажна къща беше безупречно окосена, а живият плет около нея — грижливо подкастрен.

Карлос влезе в кръгъл паркинг и спря до микробуса на криминалистите, точно пред гараж за четири коли.

— Брей, страхотно място — отбеляза и слезе от колата. — Някой е знаел как да живее стилно.

Къщата беше бяла и модерна, с покрив от теракотени плочки и големи остъклени прозорци. Стаята в ъгъла на втория етаж имаше тераса, която предлагаше панорамни гледки към плажа. Неколцина полицаи стояха на каменните стълби, водещи към предната врата.

Хънтър извади значката си и се качи, прескачайки по две стъпала наведнъж. Ченгетата на входа бяха неестествено тихи. На лицата им беше изписана смесица от тъга и недоумение.

Двойни врати водеха към фоайето, което беше по-голямо от апартамента на Робърт. Помещението беше богато обзаведено и стерилно, пълно с пари и лишено от характер — елегантно пространство, където беше трудно да се повярва, че са живели хора.

Във въздуха се носеше странна, неопределена миризма, от каквато можеше да ти се догади, ако се застоиш по-дълго.

Нисък и пълен мъж с бял гащеризон от тайвек забеляза двамата детективи и се приближи към тях.

— Детектив Хънтър?

— Да — отвърна Робърт.

— Аз съм детектив Томас Мартин от участъка в Лост Хилс, Малибу.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Какво открихте? — попита Хънтър и се огледа.

— Проклета касапница. Всичко започна с обаждане за изчезнал човек в участъка в Западен Холивуд.

— Западен Холивуд? — учудено попита Гарсия.

Мартин кимна.

— Предлагам да облечете предпазни костюми, докато ви разкажа как стоят нещата. — Той посочи два гащеризона, хирургически маски и латексови ръкавици на масата.