Екзекуторът

66.

Двамата детективи мълчаливо изслушаха разказа на Моли, но тя не им каза всичко. Внимаваше да не спомене истинското си име и нищо за побоите, насилието и унижението, на което я беше подложил баща й. Срамуваше се.

Хънтър се оказа прав. Животът наистина бе принудил Моли да съзре по-бързо от повечето момичета, защото беше избягала на четиринайсет години.

Тя им разказа как кошмарите и виденията спрели, след като напуснала Пенсилвания, и си помислила, че най-после се е отървала от тях. Но преди няколко дни на Юниън Стейшън в Лос Анджелис виденията се завърнали.

— Какво точно видя? — попита Хънтър с тих и спокоен глас.

Моника се скова и обви с ръце чашата с горещ шоколад.

— За съжаление не мога да контролирам нищо във виденията. Образите са мъгляви и невинаги ясни. През повечето време преминават пред очите ми като филм на екран.

— И ти си зрител? — попита Робърт.

— Да, но онзи ден на гарата беше различно.

— В какъв смисъл?

Тя въздъхна и наведе глава.

— Аз участвах. Нападнах го — с немощен глас отвърна Моли.

— Видяла си го от първо лице? — попита Гарсия.

Момичето леко кимна.

— Аз бях убиецът.

Карлос изпита безпокойство.

— Чакай малко — намеси се Хънтър. — Кого нападна?

Моли отново въздъхна дълбоко.

— Един свещеник.

Робърт запази каменно изражение, защото знаеше, че внезапните емоционални реакции, дори гримасите, може да усложнят нещата за нея.

— Бяхме в някаква тъмна църква, не знам къде. Свещеникът коленичеше пред мен и плачеше. — Тя отпи от горещия шоколад и Хънтър забеляза, че ръцете й треперят. — Показах му нещо… Мисля, че беше някакво листче.

— Листче? — учуди се Гарсия.

— Да.

— Възможно ли е да е било снимка или рисунка? — попита Робърт.

— Може би. Не съм сигурна.

Уличното движение ставаше все по-оживено. Някаква кола закъса на Ийст Фърст Стрийт и зазвуча хор от клаксони. Моли ги изчака да утихнат.

— Не го видях. Само го показах на свещеника.

Хънтър записа нещо в черното си тефтерче.

— Какво видя след това?

Моли се поколеба, сякаш се готвеше да каже нещо безсмислено.

— Кучешка глава. Показах на свещеника кучешка глава и това го ужаси.

— От къде се появи главата? — попита Карлос.

— Не знам. Носех я. — Тя пак се поколеба. — Заедно с меча, с който… — Гласът й постепенно заглъхна.

Робърт остави да изминат няколко минути мълчание и сетне я попита дали си спомня в коя ръка е държала меча.

— В дясната — уверено отговори Моли.

— А спомняш ли си нещо определено за ръката? Цвета на кожата? Имаше ли пръстен или часовник?

Момичето се замисли.

— Черни ръкавици.

Вятърът се усили и на небето се събраха още черни облаци. Застудяваше, но Моли сякаш не забелязваше това.

— Спомняш ли си нещо друго от видението?

Тя кимна и погледна Хънтър в очите.

— Числото три. Написах го върху гърдите на свещеника, след като го убих.

Този път не студеният вятър накара Гарсия да потрепери.

Робърт не отместваше поглед от Моли. Информацията, която тя им беше съобщила до тук, можеше да бъде прочетена във вестниците, а историята, че убиецът е показал на жертвата снимка — съчинена. Нямаше начин да я потвърдят. Но не и номерирането. Момичето нямаше от къде да знае за номерирането.

— Когато дойде при нас, точно преди да изляза от стаята, ти ми каза нещо — наруши неловкото мълчание Хънтър. — Спомняш ли си?

Моли не отговори.

— Ти, каза: „Той е знаел за огъня. Знаел е какво я плаши.“ Спомняш ли си, че го каза?

— Да.

— Какво имаше предвид? — Робърт отмести настрана празната си чаша и се наведе напред.

— Отначало не знаех. Сякаш не се владеех. Думите сами се отрониха от устата ми. Но само минута, след като вие излязохте, го видях. И този път дойде още по-силно отпреди. — Гласът й потрепери.

— Какво видя?

— Жена, завързана за стол. Беше уплашена като свещеника, но не можеше да изпищи.

Карлос прокара ръка по челюстта си, сякаш приглаждаше козя брадичка.

— Запушена ли беше устата й?

— Не. Устните й бяха… — Момичето поклати глава невярващо. — Залепени.

— Залепени? — изненада се Хънтър.

— Да. И лицето й беше намазано с нещо лепкаво като гел.

Моли нямаше от къде да знае и тези подробности. Робърт вдигна яката на коженото си яке.

— Пак ли го видя в първо лице? — настоя Гарсия.

— Да. — Тя отмести поглед встрани, сякаш беше виновна.

Хънтър искаше да разнищи историята с листа.

— И на жената ли показа лист?

— Да, но пак не видях какво има на него.

— Спомена, че това видение е било по-силно от предишното. В какъв смисъл? — попита Карлос.

Моли не отговори веднага и Робърт разбра колебанието й. Тя не беше имала видения от четири години, а сега се бяха завърнали, при това под формата на най-жестоките убийства, които беше виждал.

Моли затвори очи.

— Виденията обикновено са без звук, само образи, но в това видение аз казах нещо на жената.

Хънтър мълчеше. Чакаше я да продължи, когато тя пожелае.

— Казах: „Добре дошла в страха си, Манди…“

Сърцето на Робърт заблъска в гърдите.

— „Знам какво те плаши до смърт.“