Екзекуторът

89.

Адресът, който намериха за Патриша Рийд, учителката по алгебра на Брет Никълс, беше в Помона, петият по големина град в околностите на Лос Анджелис и дом на известния Калифорнийски политехнически институт. По пътя имаше задръствания и придвижването от гимназията в Гардена до там им отне час и половина.

Миникуа Драйв беше тиха улица на десетина минути от Политехническия университет и те безпроблемно откриха къщата, която търсеха. Сградата беше в модерен стил и построена навътре от улицата. Отпред имаше няколко идеално подкастрени живи плета, вляво малка морава и вдясно гараж за две коли. Черен додж джърни беше паркиран на широката алея, покрита шахматно с черни и бели плочки.

— Брей, хубав дом за пенсионерка — отбеляза Гарсия, когато спря пред къщата. — И готина кола.

Двамата детективи се качиха по гранитните стъпала, които водеха към външната врата, и натиснаха звънеца. След няколко минути им отвори дребна, жилава мексиканка на трийсет и няколко години, облечена в униформа на камериерка в хотел. Черните й коси бяха прибрани под мрежичка.

— Добро утро — любезно се усмихна Хънтър и побърза да върне значката в джоба си. От опит знаеше, че много домашни прислужници в Лос Анджелис са нелегални емигранти и полицейската значка ги плаши. — Търсим госпожа Рийд.

— Господин Рийд? — попита жената със силен акцент и също се усмихна.

— Не, не. Госпожа Рийд. Патриша Рийд.

— А, не. Тук няма госпожа Рийд.

— Как така няма госпожа Рийд? Не е ли вкъщи?

— Не. Ella se ha ido para siempre.

Робърт се намръщи.

— Отишла си е завинаги?

— Какъв е проблемът, Емилия? — В дъното на коридора се появи мъж на четирийсет и няколко години в сив, вълнен костюм на тънки райета, светлосиня риза и вратовръзка на сини райета. Беше висок, с атлетично телосложение и красив като кинозвезда, с тъмносини очи и волева четвъртита челюст.

Прислужницата се обърна към него:

— Créa que estos senores estan en busca de su madré2, господин Рийд.

— Esta bien, Емилия, tranquilo3. Аз ще говоря с тях. — Той й направи знак да влезе в къщата и да се върне към задълженията си.

— Добро утро, господа. Аз съм Джеймс Рийд. Мога ли да ви помота с нещо?

— От онова, което Емилия каза, разбрах, че Патриша Рийд ви е майка — учтиво започна Хънтър.

— Мислех, че не знаеш испански — прошепна Карлос.

— Патриша Рийд беше майка ми. Тя почина преди пет месеца.

— Съжаляваме. Не знаехме.

Двамата детективи се представиха и показаха значките си.

— Надявахме се да й зададем няколко въпроса за един от учениците й в гимназията в Комптън — обясни Робърт.

На лицето на Рийд се изписа интерес.

— За коя година говорим?

— 1984, 1985.

— Аз учех там през осемдесет и четвърта. Беше първата ми година. Завърших през осемдесет и седма.

— Така ли? — Любопитството на Хънтър се засили. — Бихте ли погледнали някои снимки? Може би помните хората на тях.

Рийд погледна часовника си и направи гримаса.

— Преподавател съм в Политехническия университет. Скоро имам лекция. Разполагам само с час, преди да тръгна.

— Няма да се забавим повече от десет-петнайсет минути — настоя Робърт.

— Трябва да проверя няколко писмени работи. Нямам много време.

— Важно е, господин Рийд — заяви детективът.

Джеймс Рийд се втренчи в двамата и накрая отстъпи.

— Моля, влезте — покани ги той.