Екзекуторът

80.

Гарсия почука на вратата с номер 3-В и изчака една минута, но никой не отвори. Мемориалният парк „Рузвелт“ беше от другата страна на улицата, срещу гимназията в Гардена. Тъй като директорът Кенеди беше описал как изглежда господин Дейвис, той скоро намери добродушния, наближаващ седемдесетте мъж, който седеше на каменна пейка пред тихата розова градина. Носеше мека шапка с малка периферия и напомни на Гарсия за дядо му. Сбръчканите му устни се движеха и мърмореха нещо, което само той чуваше.

— Господин Дейвис? — попита Карлос, докато се приближаваше към пейката.

Възрастният мъж се стресна, като чу името си, и вдигна глава. Той видя, че Гарсия се е изправил над него, присви очи, сякаш гледаше право срещу слънцето, и потърси сред хилядите лица в паметта си, за да намери съответствие.

— Казвам се Карлос Гарсия.

Господин Дейвис сбърчи чело и се помъчи да си спомни дали името му говори нещо.

— Не ме познавате — продължи Гарсия, показа значката си и сложи край на опитите на стария човек да се сети. — Детектив съм от лосанджелиската полиция. — Хрумна му, че е по-добре да не споменава, че е от отдел „Убийства“. Това изнервяше повечето порядъчни граждани.

— Проблем ли има? — с немощен и разтревожен глас попита Дейвис. — Нещастен случай ли е станал в училището? — Безпокойството в очите му беше трогателно.

Карлос се усмихна мило и му каза, че няма за какво да се тревожи, а после обясни причината за изненадващото си посещение, но внимаваше да не спомене, че Аманда Райли е убита.

— Директорът Кенеди ми каза, че може да ми осигурите достъп до складовите помещения и може би дори да ми помогнете да прегледам снимките.

— С удоволствие ще ви помогна. — Възрастният човек кимна и положи усилия да се изправи. Погледът му пак се отправи към розовата градина. Той вдигна осеяната си със старчески петна ръка и махна. — Довиждане, Бела. Ще дойда след два дни.

В голямата розова градина в мемориалния парк „Рузвелт“ бяха разпръснати кремирани останки на мъртъвци. Гарсия също кимна почтително, сякаш и той се сбогуваше.

Складовите помещения бяха в края на дългия, слабо осветен коридор с тухлени стени в главната сграда на гимназията в Гардена. Паяжините и тежката миризма на застояло бяха ясни показатели, че малцина се осмеляват да слязат там.

Господин Дейвис отключи вратата на големия склад и я отвори.

— Повечето кутии със стари снимки, са тук — рече и запали лампите.

Двамата стояха на прага на голяма стая, пълна със стари чинове и столове, излезли от употреба спортни уреди и стотици кутии, наредени на дървени лавици, които заемаха три от четирите стени. Навсякъде имаше прах и мирисът на спарено беше още по-силен. Крушките, които висяха от тавана на тънки жици, бяха стари и мъждиви.

Гарсия се закашля и размаха ръка пред лицето си като ветрило, но движението му разпръсна още повече прах.

— Господи! — възкликна той, докато очите му обхождаха обезкуражаващия брой кутии. — От къде да започнем?

Старият портиер му се усмихна насърчително.

— Положението не е толкова лошо. Прекарах много от почивните си дни тук, опитвайки се да подредя материалите.

Карлос озадачено повдигна вежди.

— Мразя да бездействам. — Господин Дейвис тръгна покрай счупените дървени чинове. — Трябва да се занимавам с нещо.

Гарсия почувства болка в пръстите си от влагата и студа в помещението и разтри белезите на дланите си.

— Коя година търсим? — попита старецът и се приближи до кутиите, натрупани до източната стена.

— Аманда Райли е напуснала училище през 1985 година.

— Трябва да са в онзи край. — Старецът посочи отсрещната стена.

Не след дълго Карлос намери четири големи кутии с надпис „1985 година“. Той ги издърпа от лавиците, сложи ги на пода и извади от джоба си снимка на Аманда Райли, която бяха взели от Таня Ригс.

— Това е единствената снимка на Аманда, която имам. Правена е преди една година. Да се надяваме, че тя не се е променила много.

Възрастният портиер я взе от ръката му и я разгледа.

— Да, струва ми се позната.

В четирите кутии сигурно имаше повече от две хиляди снимки — индивидуални, групови, на цели паралелки, ученици, които се забавляваха или разхождаха, спортуваха, учеха или обядваха. Някои позираха, а други бяха уловили младежите и девойките непринудено да се смеят, ядосват или плачат. Гарсия и господин Дейвис се заловиха да ги преглеждат и да се опитват да разпознаят някого, когото всъщност не познаваха. Училищният портиер спираше от време на време, когато се сетеше за нещо, и набързо разказваше на Карлос някоя история, свързана с учениците на снимката. Те прехвърляха снимки няколко часа, когато господин Дейвис присви очи и се втренчи внимателно в една от тях.

— Дайте да видя пак снимката на това момиче Аманда — рече той и протегна ръка.

Гарсия му подаде фотографията и търпеливо зачака.

— Ето я — усмихна се доволно старецът само след няколко секунди. Въпросната снимка беше на четири момичета, облечени в скъпи, маркови дрехи. Всичките бяха гримирани. Две се смееха, едната имаше весело изражение, а последната се беше обърнала на една страна и беше навела глава. Те стояха до едно от училищните игрища за баскетбол. Зад тях няколко деца играеха на топка. Тя определено се беше променила, но нямаше съмнение, че второто момиче отляво надясно е Аманда Райли. Всичките бяха хубавици, но Аманда се открояваше. Тя беше поразително красива. Лек ветрец развяваше дългата до раменете й руса коса. Аманда беше едното от двете момичета, които се смееха и макар и застинал във времето, смехът й беше заразителен. — Спомням си тези момичета — меланхолично се усмихна господин Дейвис. — Винаги бяха заедно и момчетата… — Той поклати глава и се ухили още по-широко. — Те бяха луди по тях. Ала момичетата нехаеха.

— Какво искате да кажете? Нямаха ли гаджета?

— Имаха, но ако паметта не ме лъже, те не бяха от нашето училище. И мисля, че бяха по-големи.

— Спомняте ли си имената на някои от тези момичета?

Старият човек се засмя.

— Паметта ми е добра, детективе, но не чак толкова.

Карлос кимна и отново насочи вниманието си към снимката.

— Не може да бъде — измърмори той след няколко секунди, присви очи и се вгледа във фотографията.

— Какво има? — попита господин Дейвис.

— Имате ли лупа? — попита Гарсия, без да откъсва поглед от снимката.

Възрастният мъж се усмихна и извади от колана си старомодно швейцарско ножче, което съдържаше всичко, от клещи до отвертка, отварачка за капачки и малка лупа.

— Знаех си, че някой ден ще потрябва. — Той го даде на Карлос, който бързо доближи лупата до окото си и се взира в снимката цяла вечност. Устата му пресъхна.

— Да ме вземат дяволите!