Окото на дявола

147

Стигаш до голяма зеленясала скала, под която извира ручейче. Водата бълбука, подскача от камък на камък, бърза на югозапад бистра и прозрачна да се влее в реката. Един елен пие от ручея, проточил дългата си шия.

Изчакваш го да се напие и се навеждаш да утолиш жаждата си, но в този миг нещо прошумолява в храстите зад теб. Една лисица подава муцуна от шубрака. Очите й те оглеждат така, сякаш ще те купува.

Отпиваш голяма глътка. Никога през живота си не си пил толкова чиста и студена вода!

Когато се изправяш, над гората се разнася зъл бабешки смях. Така истерично и откачено може да се смее само оная кучка Зелда. Поглеждаш лисицата. Смехът излиза от нейната уста. Носът ти надушва миризмата на вещица.

— Рано е да се радваш, дъртофелнице! — провикваш се ти. — Аз съм жив и здрав, скоро ще помогна на тази земя!

— Нещастник! — просъсква лисицата и се шмугва в храстите.

Ако искаш да продължиш пътя, отиваш на 130.

Ако предпочиташ да се отклониш, попадаш на 67.