Окото на дявола

171

Скоро чуваш звънчета. Всяко от тях пее нежно и чисто, всяко звучи със свой собствен неповторим глас. Някой се провиква:

— Насам, млади момко, насам!

Две груби напукани ръце те хващат и те повеждат. Веднага се досещаш кой е.

— Седни тук и чакай — казва козарят.

След малко чуваш шум на копита и блеене. Козарят ти казва да легнеш и да сложиш глава на голям хладен камък. Усещаш миризмата на козата. Тя вече е над теб, в очите ти потича топло мляко от вимето й.

— Црък, црък — и готово! — казва козарят.

Бялата пелена мигом изчезва, очите ти пак са бистри и виждат както преди. Пред теб е полето, а като се обръщаш, съзираш столетните дървеса на гората.

— Как да ти се отблагодаря, козарю? — казваш на добрия човек.

— Нищо не ми трябва, момко — дума ти козарят. — Имам мляко и сирене, имам си и дружина. Стига ми, благодаря на бога.

— Крал Здрач е много болен. Можеш ли да го излекуваш?

— Неговата болест е друга — отвръща козарят. — За здрача най-добрият цяр е плесента.

Думите на добрия човек ти се струват странни. Какво ли иска да каже?

Сбогуваш се сърдечно с козаря и поемаш към гората.

Ако решиш да спреш, мини на 119.

Ако искаш да продължиш напред, прехвърли се на 76.