Окото на дявола

ЕПИЛОГ

Седиш в дълбоко подземие, затворен в тясна каменна килия. През малкото прозорче се процежда дрезгава светлина. Пред килията се разхождат двама стражи с алебарди. Тежките им стъпки ти напомнят, че мърдане от тук няма.

Краката и ръцете ти са оковани. Над главата ти виси голяма желязна кука. Настроението ти е, меко казано, отвратително. Твоята победа се превърна в поражение.

Как това дребно, лукаво, властолюбиво човече успя да излъже цял един народ? Може би мракът е затъмнил мозъците на хората?

Внезапно в килията се появяват черно наметало и чифт охлузени сандали. Две ръкавици се носят из въздуха. Над тях плува буца мрак. Завоевателят!

— Нали ти казвах да не се хващаш с тая работа? — проговаря крал Мрак.

— Глупости!

— И какво спечели от тая борба? Би се, рискува младия си живот, за да изгният костите ти във влажната тъмница. А аз получих това, което исках. Сега вече имам човешко лице.

— Ти си все същият.

— Грешиш. Сега аз се явявам пред хората в образа на крал Здрач — едно бедно, добро, честно момче. От четирите посоки на света идват при мен лекари, търговци, крале. Те славят по света доброто, което върша на тая нещастна земя.

— Това ли искаше?

— Да. Исках да имам свое собствено човешко лице. Това беше единственото нещо, което не притежавах. Оставих настрана оръжието. Сега покорявам света с доброта и държавническа мъдрост.

— Дрън-дрън!

— Само ти го знаеш. Всички други са готови да ми целуват краката за това, че им извадих очите. Такъв е светът и в близките хиляда години особени промени не се очакват.

Мълчиш. Защо да спориш с него?

Крал Мрак се засмива доволно, отстъпва няколко крачки назад и изчезва. Само думите му остават да звучат под ниския каменен свод на тъмницата:

— Нямаш никакви шансове да излезеш от тоя зандан!

Никакви ли?

Спомняш си съвета на изкусния вълшебник Халдерон: „Не тръгвай на път без дървояд“.

В торбата ти има дървояд, но какво ли можеш да направиш с него? Освен ако…

— Пусни ме! — чуваш един тихичък гласец. — Моля те, пусни ме!

Оглеждаш се. Стражите вече хъркат пред вратата на килията.

Въпреки тежките окови успяваш да бръкнеш в торбата. Намираш дървояда и го изваждаш.

— Благодаря ти, Страннико! — казва дребничкото червейче. — От три месеца не съм ял.

— Съжалявам. Тук няма дърво.

— За гладния дървояд всичко е дърво. Почакай малко и ще ти се отблагодаря.

— Много си дребен, за да ми помогнеш.

— Кой? Аз ли?

Малкото червейче се нахвърля върху оковите, с които си прикован към стената. Гледаш и не вярваш на очите си. Само след секунди дървоядът те освобождава от тежките вериги, после прегризва и железните решетки. Пътят към свободата е открит!

Дървоядът се прехвърля върху шлема на един от заспалите стражи, пробива го и хлътва вътре, ала след малко подава глава и въздиша тежко:

— Ох, преядох!

Казваш сбогом на дървояда. Бог да ви е на помощ, пошепваш на спящите стражи. Измъкваш се от килията и бързаш да напуснеш Прокълнатата земя. В ушите ти звучат думите на старицата, които чу преди година в нейната къщичка:

„И ако успееш, не чакай похвала. Тук хората са такива.“

Изведнъж ти олеква и тръгваш обнадежден по широкия друм. Не е чак толкова зле, казваш си.

Сега можеше да висиш на ченгела.