Окото на дявола

192

Бавно отстъпваш назад, като държиш под око Духа на Караконджо. Очите на призрака са впити в теб, изгарят те, напомнят ти за онова чудовище крал Мрак. Но кралят отиде в небитието, а Духът на Караконджо стои пред теб здрав и невредим, израстъците на главата му мърдат като змии.

Гърбът ти се опира о едно дърво. Духът на Караконджо се разстръсва от смях. През отворената му паст се виждат върбите край реката.

— Падна ли ми най-подир? — реве призракът. — Сега ще ми платиш за всичко.

— Вече ти платих — отвръщаш му рязко, като се мъчиш да изглеждаш смел, но усещаш, че ръката ти трепери.

— Ако Онова там, на поляната, когато ме прониза с меча си, е твоето заплащане, сега аз ще платя моята сметка.

Чува се съскане, сякаш ураган се носи над гората. Над дървета прелита вещицата Зелда, възседнала един стар ботуш. Духът на Караконджо вдига глава.

— Хей вие, глупаци, какво сте намислили? — провиква се с продрания си глас Зелда. — Каква картинка сте само! Един човек с тленно тяло и един дух без капка мозък! Ха, ха, ха!

Духът на Караконджо се пули злобно. Сянката подскача нагоре и призракът протяга сухите си лапи да сграбчи вещицата, но тя е по-бърза. Чува се свистене на въздуха и ботушът излита нагоре към небето заедно със своята сбръчкана ездачка.

— Ку-ку! — обажда се вещицата.

Използваш свадата между тези зловещи създания и хукваш през гората. Тичаш, останал без дъх, без да губиш време за озъртане. Като поглеждаш назад, няма и помен нито от вещицата, нито от Духа на Караконджо.

Внезапно нещо те бодва по шията. Замахваш и убиваш досадната оса. Тя не успява да ти навреди, но отвлича вниманието ти. Вдигаш глава и виждаш, че пред теб е застанал с разкрачени нозе Духът на Караконджо.

Изваждаш жилото на осата от шията си. Както и да въртиш, няма да ти се размине двубоя с призрака на гората.

Мини на 64.