Окото на дявола

169

Вече си сред руините на древния град. Краката ти се преплитат, пулсът ти бие сърдито в гърлото, с две думи — лоша работа.

Рухваш на земята от умора. Едва намираш сили да хванеш дръжката на меча и това е всичко, което можеш да направиш. При падането си затиснал меча и сега не можеш да го извадиш. Остава само да чакаш глутницата и да проклинаш отчаяно късмета си.

Неочаквано кучешкият лай секва. Обръщаш се и поглеждаш назад. Едно от скитащите кучета идва при теб, близва ти лицето и казва на човешки език с лек кучешки акцент:

— Искам само да си поговорим като скитник със скитник.

— Така ли?

Надигаш се и сядаш на земята.

— Ще ти дам един съвет: зарежи я тая работа с крал Здрач.

— Защо?

— Не си струва.

— Трябва да помисля — казваш ти.

Изправяш се и тръгваш пред погледите на скитащите кучета, които те изпращат със съжаление. В ушите ти звучат думите на техния вожд: „като скитник със скитник“.

Попадаш на 33.